Даниъл Силва
Аферата Рембранд (36)

35. Буенос Айрес

Имаше само един проблем. Алфонсо Рамирес нямаше представа къде точно е скрил тези писмени доказателства. И така, през следващия половин час, докато се суетеше от стая в стая, размествайки прашни купчини книжа, повдигайки корици на папки и мръщейки се на избелелите листове, той им рецитираше по памет подробностите от срамната биография на Карлос Вебер. Завършил образование в Испания и Германия, Вебер се изградил като ултранационалист. Служил като съветник по въпросите на външната политика на цяла плеяда армейски офицери и слаби политици, управлявали Аржентина през десетилетието преди Втората световна война. Като отявлен антисемит и антидемократ, той естествено клонял в посока на Третия райх и изградил близки връзки с много висши офицери от SS. Именно тези връзки го поставили в уникална позиция да оказва съдействие на нацистките военнопрестъпници в търсенето им на убежище.

— Оказал се един от най-основните свързващи елементи в цялата гнусна игра. Имал връзки с Перон, с Ватикана и с есесовците. Вебер помагал на нацистките убийци да идват тук не просто от добро сърце. Той бил искрено убеден, че тези хора ще положат основите за съграждането на онази Аржентина, за която мечтаел от години.

Рамирес отвори най-горното чекмедже на стар и очукан метален шкаф и бързо зарови с пръсти из купчина кафяви папки.

— Възможно ли е смъртта му да е била злополука? — попита Габриел.

— В никакъв случай — натърти Рамирес. — Карлос Вебер беше атлетична натура и изключителен плувец. Абсурдно е да падне в езерото и просто така да потъне.

Алфонсо затръшна чекмеджето и отвори следващото. Миг по-късно на лицето му се разля усмивка и той победоносно вдигна една папка във въздуха.

— А, ето какво търсех!

— Какво е то?

— Преди около пет години властите оповестиха, че планират да разсекретят поредната група от т.нар. „нацистки досиета“. Повечето от тези материали се оказаха боклуци. Но от държавния архив пуснаха и няколко бисера. — Рамирес отново вдигна папката. — Сред които и тези нещица.

— Какво представляват?

— Копия на телеграми, които Вебер е изпращал от Швейцария при пътуването си през шейсет и седма. Погледнете ги.

Габриел пое папката и се зачете в първия документ.

„МОЛЯ, УВЕДОМЕТЕ МИНИСТЪРА, ЧЕ СРЕЩАТА МИ Е БИЛА ПРОДУКТИВНА И ОЧАКВАМ БЛАГОПРИЯТЕН ИЗХОД В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ. СЪЩО ТАКА ПРЕДАЙТЕ ТАЗИ ИНФОРМАЦИЯ И НА ЗАИНТЕРЕСОВАНАТА СТРАНА, ПОНЕЖЕ ТОЙ С НЕТЪРПЕНИЕ ОЧАКВА ВЕСТИ.“

— Вебер очевидно пише за срещите си с Валтер Ландесман — вметна Рамирес. — А що се отнася до „заинтересованата страна“, това явно е Курт Фос.

Габриел прелисти към втората телеграма.

„МОЛЯ, УВЕДОМЕТЕ МИНИСТЪРА, ЧЕ БАНКА «ЛАНДЕСМАН» НАМЕРИ ВЪПРОСНИТЕ СМЕТКИ.

НЕКА ДЪРЖАВНАТА ХАЗНА БЪДЕ ГОТОВА ЗА ПАРИЧЕН ПРЕВОД В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ.“

— На следващия ден Карлос Вебер е намерен мъртъв. — Рамирес вдигна един пакет с дебели папки, скрепени с метални закопчалки и дебели ластици. Известно време го подържа безмълвно, а после продължи: — Искам да те предупредя, Габриел. Досега всеки, който е тръгвал да издирва тези пари, умира. Документите тук са плод на старанията на мой приятел, разследващ журналист на име Рафаел Блох.

— Евреин ли е?

Рамирес кимна мрачно.

— В университета двамата споделяхме идеите на комунизма. Арестуваха го за кратко по време на Мръсната война, но баща му даде доста голям подкуп и съумя да го измъкне от затвора. Рафи си беше истински късметлия. Повечето евреи, които тогава попадаха зад решетките, скоро намираха края си.

— Продължавай, Алфонсо.

— Рафи Блох се бе специализирал във финансовите репортажи. За разлика от повечето от нас, той бе учил нещо полезно, а именно — икономика и бизнес. Рафи знаеше как да разчете счетоводна книга. Знаеше как да проследи паричен превод. И никога, абсолютно никога не се отказваше.

— Наследствено е.

— Да, наясно съм — каза Рамирес. — Рафи изгуби дълги години в опити да докаже какво се е случило с тези пари. Но някъде по пътя попадна и на нещо друго. Стигна до извода, че цялата империя на Ландесман е мръсна.

— Мръсна ли? В какъв смисъл?

— Рафи така и не ми довери подробностите. Но през 2008-а ми се обади и убедено ми каза, че най-сетне е готов с цялостния репортаж.

— И какво е предприел?

— Отиде в Женева, за да се срещне с един от тези Ландесман. С Мартин Ландесман. И повече не се върна.

* * *

— В ретроспекция, като се замисли човек — каза Рамирес, — опитен журналист като Рафаел Блох сигурно трябваше да процедира малко по-внимателно. Но предвид безупречната репутация на въпросната личност, Рафи наивно повярва, че не го грози опасност.

Първият контакт бил осъществен на сутринта на петнайсети октомври — телефонно обаждане от хотела на Блох до централата на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ с молба за интервю с председателя на борда. Молбата била отклонена и Блох получил недвусмислено предупреждение, че не е желателно да продължава с разследването си. Той реагирал безразсъдно, като им дал ултиматум. Ако не го допуснели за това интервю, щял незабавно да занесе материала си във Вашингтон и да го предостави на съответните конгресни комисии и правителствени агенции.

С това, изглежда, успял да привлече вниманието на телефонния си събеседник и той склонил да му уговори среща за интервю след два дни. Рафи Блох така и не успял да отиде на тази среща — както и на никоя друга след нея. Един алпинист открил замръзналия му труп чак следващата пролет високо във френската част на Алпите — обезглавен и с отрязани ръце. Името на Мартин Ландесман дори и не се появило при последвалите следствени действия.