Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rembrandt affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
plqsak (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Аферата Рембранд

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Стилов редактор и коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978-954-26-1115-8

История

  1. — Добавяне

52. Ил Сен Луи, Париж

Лунната светлина проникваше през прозореца и обагряше в бледосиньо събраните накуп сатенени чаршафи в огромното легло на Мартин Ландесман. Зоуи лежеше много спокойно, заслушана в свистенето на водата от ранния сутрешен трафик по Сена. Двама пияни любовници се караха някъде. За момент дъхът на Мартин пресекна, но после нормалното му дишане се възстанови. Зоуи погледна часовника на масичката до леглото. Часът беше същият, както и последния път, когато провери: 3:28…

Тя внимателно погледна Мартин. След като се бяха любили за втори път, той се беше отдръпнал в своята половина на леглото със съпружеска дискретност и доволно бе потънал в дълбок сън. Не беше сменил позата си почти час. Гол до хълбоците, той лежеше по корем, краката му бяха заели положение, подобно на бягане, а едната си ръка бе протегнал към Зоуи с копнеж. В съня лицето му излъчваше определено детска невинност. Зоуи се почувства принудена да извърне поглед. Кавгата на любовниците на улицата беше спряла, заменена от мъжки гласове, мърморещи нещо на немски. Няма нищо, каза си тя. Само смяната на охраната на „Центрум Секюрити“ в 3:30 ч.

Не мисли за телохранителите, беше й напомнил Габриел последната вечер в Хайгейт. Ние ще се погрижим за тях. Трябва да мислиш единствено за Мартин. Мартин е твоя отговорност…

Мартин все още не беше помръднал. Нито пък Зоуи. Само часовникът.

3:32…

Започнеш ли веднъж, движи се тихо и бързо. Не се оглеждай като среднощен крадец…

Тя затвори очи и си представи къде се намират четирите предмета, които й трябваха, за да изпълни задачата. Два от тях — мобилният й телефон и флашката, бяха пъхнати в ръчната й чанта, която лежеше на пода до леглото. Телефонът на Мартин все още бе на масата в трапезарията, а лаптопът му — на кухненския плот.

Представяй си движенията на тялото си, преди да ги направиш. Щом занесеш телефона и компютъра на безопасно място, следвай инструкциите ми стриктно и Мартин няма да има повече тайни…

Тя бръкна в чантата си, взе телефона си и флашката и безшумно се измъкна от леглото. Дрехите й лежаха разпръснати на пода. Без да им обръща внимание, с тихи стъпки се отправи към вратата. Сърцето й се блъскаше лудо в гърдите и тя пристъпи във вестибюла. Въпреки че Габриел я бе предупредил да не го прави, не можа да устои и хвърли един последен поглед на Мартин.

Изглежда, той още спеше дълбоко. Тя притвори вратата и тихо се запромъква из апартамента към трапезарията. Чиниите още бяха на масата, също и телефонът на Мартин. Зоуи го сграбчи и тръгна към кухнята, като междувременно набираше от собствения си телефон. Габриел отговори при първото позвъняване:

— Затвори телефона. Брой до шейсет. После се залавяй за работа.

Връзката прекъсна, когато Зоуи влезе в кухнята. В тъмнината можеше да види само силуета на черния Sony VAIO в края на плота. Мартин бе оставил компютъра си в режим на готовност. Зоуи веднага го изключи и включи флашката в един от входовете. После взе нокията отново и се взря в екрана, като тихичко си броеше:

Двайсет и пет… двайсет и шест… двайсет и седем… двайсет и осем…

* * *

След като прекъсна разговора със Зоуи, Габриел бързо информира останалите от екипа, че операцията е в действие. На този етап само Мордекай имаше поставена задача, която изискваше просто да натисне бутона за включване на устройството на седалката до себе си. По същество това беше клетъчна антена в куфар, която имаше за цел да излъже телефона на Мартин, че работи в обичайната си мрежа, докато всъщност работеше в мрежата на Службата. Сигналът, който издаде при насочването й към сградата на Ке дьо Бурбон № 21, щеше временно да прекъсне всякакви клетъчни услуги на Ил Сен Луи. В този момент причиненото неудобство за клиентите на френските телекомуникации беше най-малката грижа на Габриел. Той стоеше до прозореца на тайната квартира, взираше се в тъмните прозорци на спалнята на Мартин Ландесман и тихо броеше наум.

Петдесет и седем… петдесет и осем… петдесет и девет… шейсет…

Сега, Зоуи, сега!

* * *

Като по даден знак, Зоуи започна да набира номер от телефона на Мартин. Този номер беше набирала стотици пъти в обезопасената къща в Хайгейт. Номер, който знаеше като своя собствен. След като въведе и последната цифра, натисна бутона за избиране и вдигна телефона към ухото си. Чу се единичен тон за позвъняване, последван от няколко кратки пиукания. Зоуи погледна екрана. Появи се диалогов прозорец, питащ иска ли да приеме обновяване на софтуера. Тя веднага натисна „да“. След няколко секунди се появи ново съобщение: „Извършва се прехвърляне“. Зоуи внимателно сложи телефона на плота, после включи компютъра, като задържа клавиша F8. Вместо да се включи както обикновено, компютърът автоматично зареди системното меню. С едно натискане тя позволи промяна на системните настройки и въведе команда компютърът да започне да използва софтуера от флашката. Това стана без проблеми и след секунди на екрана се появи прозорец със съобщение, че прехвърлянето се изпълнява. Поради големия обем на прехвърляната информация — всяка частица информация от хард диска на Мартин — прехвърлянето щеше да отнеме час и петнайсет минути. За съжаление, трябваше да остави флашката на компютъра и да дойде отново в кухнята, когато задачата се изпълнеше.

Тя намали яркостта на монитора на лаптопа и отново взе телефона на Мартин. „Актуализирането на софтуера“ бе завършено. Беше необходимо само да изключи телефона и след това да го включи отново, за да се инсталира софтуерът. Направи го и после бързо провери списъка с последните разговори. Нямаше и следа от нейния разговор. Всъщност според данните в телефона последното набиране от него бе било в 22:18 ч., когато Мартин се бе обадил на Моник в Женева. Последното прието повикване бе било, докато Мартин бе приготвял вечерята. Зоуи погледна номера.

Моник…

Зоуи върна телефона в режим на готовност и отвори хладилника. В най-горната част имаше бутилка „Волвик“. Тя я премести, внимателно затвори вратата и се насочи към трапезарията. Там се спря само да остави телефона на Мартин. Когато се върна в спалнята, намери вратата открехната, точно както я бе оставила. Мартин лежеше неподвижно в леглото, бледата кожа на тялото му блестеше на лунната светлина. Тя приседна от своята страна на леглото и пусна мобилния си телефон в чантата си. После се плъзна под сатенените чаршафи и погледна Мартин. Изведнъж той отвори очи и изражението му вече не бе по детски невинно.

— Започнах да се тревожа за теб, Зоуи. Къде беше?

* * *

Дори в най-простите операции има моменти, когато времето сякаш спира. Габриел беше преживявал подобни моменти повече от всеки друг професионален разузнавач. Със сигурност така беше и в 3:36 ч. сутринта в Париж, докато чакаше Зоуи Рийд, специалният разследващ кореспондент на уважавания лондонски вестник Файненшъл Джърнъл, да отговори на любовника си Мартин Ландесман. Габриел не уведоми Лондон за възможния проблем. Не каза нищо и на екипа си. Вместо това остана до прозореца на тайната квартира с бинокъл на очите, с Киара до себе си, и направи това, което всеки опитен агент прави в такива случаи. Затаи дъх.

Тишината трая цяла вечност. По-късно, когато прегледа записите, откри, че са били само три секунди. Зоуи започна с оплакване от жестока жажда, а после игриво смъмри Мартин, че в бързината е разхвърлял дрехите й по пода. Накрая предложи няколко неща, които могат да направят, щом и двамата са будни в 3:36 ч. сутринта.

Някъде вътре в Габриел се криеше обикновен човек, който отчаяно искаше да не подслушва. Професионализмът обаче не би го позволил. И той стоеше на прозореца на тайната квартира, съпругата му беше до него, а той слушаше как Зоуи Рийд се люби за последен път с мъжа, когото Габриел я бе накарал да мрази. Чу и как час и петнайсет минути по-късно Зоуи стана от леглото на Мартин и свали флашката от компютъра му — флаш памет, която беше прехвърлила съдържанието на хард диска на Мартин към солидната викторианска тухлена сграда в Хайгейт.

Партньорите на Габриел в Лондон никога нямаше да чуят записите от нощта в Париж. Нямаха право. Щяха само да разберат, че Зоуи Рийд е излязла от жилищната сграда на Ил Сен Луи в 8:15 ч. сутринта и се е качила на задната седалка на „Мерцедес Бенц“ с името РИЙД на прозореца. Колата я бе закарала директно на Гар дю Нор, където отново бе посрещната от няколко просяци и наркомани, докато бързаше покрай билетните гишета към чакащия влак. Един украинец с коса на расти и окаляно кожено яке се оказа най-настоятелният й ухажор. Той най-накрая отстъпи, прокуден от мъж с къса тъмна коса и сипаничаво лице.

Неслучайно именно този мъж седна до Зоуи във влака. Фалшивият му новозеландски паспорт носеше името на Лейтън Смит, макар истинското му име да беше Яков Росман, един от членовете на екипа на Габриел, придружаващ Зоуи при връщането й в Лондон. През голяма част от пътуването тя чете сутрешната преса и с пристигането й на Сейнт Панкрас грижите за нея бяха прехвърлени отново на МИ5. Те я закараха до работа с фалшиво такси и снимаха няколко пъти влизането й в сградата. Както беше обещал, Габриел нареди да преустановят подслушването на Зоуи и след минута тя изчезна от глобалната разузнавателна мрежа на Службата. Само неколцина членове от екипа на „Шедьовър“ го забелязаха. По това време те вече слушаха гласа на Мартин Ландесман.