Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rembrandt affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
plqsak (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Аферата Рембранд

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Стилов редактор и коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978-954-26-1115-8

История

  1. — Добавяне

51. Ил Сен Луи, Париж

Беше облечен в тъмната гама на сивото: тъмносив кашмирен пуловер, графитеносив панталон и черни велурени обувки. В комбинация с лъскавата му сребриста коса и сребърните рамки на очилата, облеклото му придаваше вид на йезуитска сериозност. Ето така Мартин искаше да се представя, помисли си Зоуи. Мартин като свободомислещ европейски интелектуалец. Мартин — извън границите на шаблонните представи. Мартин, който беше всичко друго, но не и синът на банкер от Цюрих на име Валтер Ландесман. Зоуи осъзна, че мислите й се отклоняват в незащитена територия. Ти не знаеш нищо за Валтер Ландесман, напомни си тя. Не знаеш нищо за жена на име Лена Херцфелд или за нацистки престъпник на име Курт Фос, не си чувала за портрет на Рембранд, криещ опасна тайна. В този момент тук беше само Мартин. Мартин, когото тя обичаше. Мартин, който току-що бе извадил корковата тапа на бутилката „Монтраше“ и сега сипваше в две чаши от виното с цвят на мед.

— Изглеждаш някак разсеяна, Зоуи. — Той й подаде чаша и лекичко вдигна своята. — Наздраве.

Зоуи леко допря с чашата си тази на Мартин и опита да се успокои.

— Извинявай, Мартин. Прости ми. Денят ми беше изключително противен.

Понеже „противните дни“ не бяха част от репертоара на Мартин, той така и не успя да добие изражение на съпричастност. Той отпи още малко вино и после сложи чашата на края на дългия гранитен плот в средата на великолепната кухня. Тя беше изкусно осветена от редица поставени в ниша халогенни лампи, които осветяваха Мартин като с прожектор. Той се обърна с гръб към Зоуи и отвори хладилника, който бе добре зареден от иконома днес следобед. Взе няколко бели картонени кутии с готова храна и ги подреди изискано на плота. Мартин, осъзна тя, правеше всичко изискано.

— Винаги съм мислел, че можем да разговаряме за всичко, Зоуи.

— Можем.

— Тогава защо не ми разкажеш повече за деня си?

— Защото прекарваме много малко време заедно, Мартин. Последното, с което искам да те товаря, са ужасяващите подробности за работата ми.

Мартин я погледна замислено, както гледаше винаги, когато приемаше да отговори на няколко предварително одобрени въпроса в Давос, и започна да маха капаците на кутиите. Ръцете му бяха бели като мрамор. Дори и сега изглеждаше сюрреалистично той да върши домакинска работа. Зоуи осъзна, че това беше част от илюзията — точно както фондацията, добрите му дела и модерната му политика.

— Чакам — каза той.

— Да бъдеш отегчен ли?

— Ти никога не ме отегчаваш, Зоуи. — Вдигна поглед и й се усмихна. — Всъщност винаги успяваш да ме изненадаш.

Телефонът му тихо иззвъня. Той го извади от джоба си, намръщи се, като видя кой го търси, и го прибра обратно в джоба си, без да отговори.

— Та какво казваше?

— Може да ме съдят.

— „Емпайър Аероспейс“ ли?

Тя беше искрено изненадана.

— Чел си статиите?

— Чета всичко, което пишеш, Зоуи.

Разбира се, че го четеш. И тя си спомни първия мъчителен момент при срещата й с Греъм Сиймор. Не можехме да се свържем с вас открито, госпожице Рийд. Вижте, твърде възможно е някой да ви следи и да подслушва телефоните ви…

— Какво мислиш за статиите?

— Завладяващо четиво. Ако директорите на „Емпайър Аероспейс“ и британските политици са наистина виновни, тогава трябва да бъдат съответно наказани.

— Не изглеждаш убеден.

— Във вината им ли? — Той повдигна вежди замислено и сложи малко зелен боб в края на правоъгълна чиния за сервиране. — Разбира се, че са виновни, Зоуи. Просто не мога да разбера защо всички в Лондон се преструват на изненадани. Когато някой продава оръжие на чужди държави, даването на подкупи на политици е задължително.

— Вероятно е така — съгласи се тя, — но това не поправя нищо.

— Разбира се, че не.

— Ти някога изкушавал ли си се?

Мартин постави две парчета киш до зеления боб.

— За какво?

— Да дадеш подкуп, за да си осигуриш държавна поръчка.

Той се усмихна с леко пренебрежение и добави няколко парчета пълнени пилешки гърди към платото.

— Мисля, че ме познаваш достатъчно добре, за да си отговориш сама. Ние избираме много внимателно компаниите, които купуваме. Освен това стоим настрана от подизпълнители на военни проекти или производители на оръжие.

Не, помисли си Зоуи. Само текстилна фабрика в Тайланд, в която работниците са роби; химически комплекс във Виетнам, който отравя реките на стотици километри разстояние; селскостопанска фирма в Бразилия, разрушаваща същите влажни екваториални гори, които Мартин се бе клел да пази до сетния си час. Накрая съществуваше и малък промишлен завод в Магдебург, който извършваше енергична, но тайна търговия с иранците — защитниците на всички скъпи за Мартин принципи. Мислите й още веднъж бяха поели в опасна посока. Отбягвай ги, напомни си тя сама.

Мартин подреди и няколко парчета френска шунка в платото и занесе храната в трапезарията, където масата вече бе сложена. Зоуи се задържа до прозореца, загледана в Сена, преди да заеме обичайното си място. Спазвайки етикета, Мартин напълни чинията й и сипа вино в чашата й. След като сервира и на себе си, той я попита на какво основание е заплахата за съд.

— Умишлено премълчаване на истината — каза Зоуи. — Обичайните глупости.

— Това ефектен номер за пред обществеността ли е?

— От най-лошите. Но фактите ми са непоклатими.

— Познавам доста добре главния директор на „Емпайър“. Ако искаш да поговоря с него, сигурен съм, че той ще се погрижи обвинението…

— Да отпадне ли?

Той замълча.

— Това може да бъде малко неловко, Мартин, но оценявам желанието ти.

— Твоето ръководство подкрепя ли те?

— За момента, да. Но Джейсън Търнбъри вече търси най-близката миша дупка.

— Джейсън няма да е на тази позиция още дълго.

Зоуи рязко вдигна поглед от чинията си.

— Откъде може да знаеш?

— Знам всичко, Зоуи. Не си ли го разбрала досега?

Тя усети, че бузите й пламват. Усмихна се пресилено и отговори:

— Винаги така казваш, скъпи. И започвам да се убеждавам, че е вярно.

— Би трябвало. Трябва също да знаеш, че състоянието на вестника ви е по-лошо, отколкото си мислиш. Джейсън го чака спасителна лодка в седалището на „Лейтъм Интернешънъл Медиа“. Опасявам се, че останалата част от ръководството на Файненшъл Джърнъл ще трябва сами да мислят за себе си. Същото важи и за редакторите.

— Колко още ще се задържим над повърхността?

— Без купувач или без крупно инвестиране на пари в брой… няма да е задълго.

— Откъде знаеш всичко това?

— Миналата седмица от „Лейтъм“ ме потърсиха и ме попитаха дали не бих искал да поема Файненшъл Джърнъл.

— Шегуваш се! — Но от изражението му ставаше ясно, че не е така. — Това би направило взаимоотношенията ни още по-сложни, Мартин.

— Не се тревожи, Зоуи. Казах им, че не ме интересува. Медиите са малка част от инвестиционния ни портфейл, а и не проявявам интерес към купуването на вестник, който кърви до смърт. — Той вдигна телефона си. — Как очакваш хората да плащат за нещо, което им се дава безплатно?

— А Файненшъл Джърнъл!

— Предполагам, че на теб ще хвърлят спасително въже.

— Кой?

— Виктор Орлов.

Зоуи позна името. Виктор Орлов беше един от руските олигарси, които бяха спечелили милиарди, изцеждайки авоарите на бившия Съветски съюз, докато обикновените хора се бореха да оцелеят. Както повечето първо поколение олигарси, Виктор не беше добре дошъл в Русия. Сега живееше в една от най-скъпите къщи в Лондон.

— Виктор взе британски паспорт преди няколко месеца — каза Мартин. — Сега иска към него да прибави и британски вестник. Смята, че Файненшъл Джърнъл ще му спечели в Лондон социалното положение, което толкова желае. Освен това иска да използва вестника и като тояга, с която да натупа старите си съперници в Кремъл. Ако успее да сложи ръка на него, твоите публикации никога няма да са същите.

— А ако не ни купи?

— Вестникът може да бъде закрит много скоро. Но помни, Зоуи, това не си го чула от мен.

— Аз никога нищо не чувам от теб, скъпи.

— Надявам се.

Зоуи се засмя на себе си. Беше изненадана колко лесно бе попаднала в добре познатия, удобен маниер на техните взаимоотношения. Опита се да не се противи на тези чувства, както се опитваше и да не мисли за телефона до ръката на Мартин или за лаптопа на плота в кухнята.

— Доколко познаваш Виктор?

— Предостатъчно. — Мартин набоде хапка. — Накара ме да го поканя на събирането във Вила Елма следващата седмица.

— Как е успял?

— Като разписа чек за милион евро на „Един свят“. Не ме интересува нито Виктор, нито начинът, по който работи. Но поне ти ще можеш да се опознаеш с новия си собственик. — Погледна я сериозно. — Нали планираш да дойдеш?

— Зависи дали ще е безопасно за мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Съпругата ти, Мартин. Говоря за Моник.

— Моник живее свой живот, а аз си живея мой.

— Но може да не иска да вижда живота ти изнесен на показ с вечерна рокля на „Диор“ с най-скандализиращото деколте, което съм виждала.

— Получила си подаръка ми?

— Да, Мартин, получих го. Наистина не беше нужно.

— Разбира се, че беше. Очаквам да я облечеш следващата седмица.

— Сигурна съм, че приятелят ми много ще я хареса.

Той се загледа в чинията си и небрежно я попита кого мисли да доведе на партито.

— Джейсън се надяваше да дойде отново, но още не съм решила окончателно.

— Би могла да доведеш някого другиго, а не един от бившите си любовници.

— С Джейсън не бяхме любовници, Мартин. Бяхме грешка.

— Той очевидно все още мисли за теб.

Тя го погледна игриво.

— Мартин Ландесман, ти май ревнуваш!

— Не, Зоуи, не ревнувам. Но и не искам да бъда мамен.

Изражението й стана сериозно.

— Ако се чудиш дали в живота ми има друг мъж, такъв няма, Мартин. За добро или зло, само ти си.

— Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна. В случай че те интересува, аз съм повече от готова да го докажа.

— Първо вечеряй, Зоуи.

Тя се усмихна.

— Приключих.

* * *

Трийсет минути по-късно, в тайната квартира оттатък Сена, Габриел се прегърби пред компютъра си, опрял юмруци на слепоочията си, затвори очи, заслуша се. Някъде дълбоко в него, погребан под хиляди лъжи и белязан от безброй рани, се криеше обикновен човек, който отчаяно искаше да намали звука. Професионализмът не му позволи. „За нейно добро е — каза си той. — За нейна безопасност. Съжалявам, Зоуи. Така трябва.“

За да се разсее, Габриел отиде към прозореца и с опрян до очите си бинокъл за нощно виждане провери местоположението на хората си. Яков беше в пежото; Одед бе в реното; Мордекай — в микробуса; Михаил и Йоси пиеха бира на кея с група млади здравеняци. Римона и Дина бяха възседнали два моторни скутера близо до хотел „Де Вил“. Той направи бърза проверка чрез кодирано радиосъобщение. Отговориха му един по един, отривисто и нащрек.

Последната спирка от обиколката на бойното поле беше входът на боядисаната в кремаво сграда на Ке дьо Бурбон № 21, където един от бодигардовете на Мартин от „Центрум Секюрити“ бавно пристъпваше под светлината на лампите. Знам как се чувстваш, помисли си Габриел. Чакането може да бъде истински ад.