Даниъл Силва
Аферата Рембранд (77)

76. Ле Диаблере, Швейцария

Габриел заряза мерцедеса на Мартин в синята зона в центъра на Гщаад и потегли към Ле Диаблере с аудито. Паркира близо до станцията на кабинковия лифт и влезе в едно кафене да почака. Мястото беше пълно с развълнувани скиори в ярки екипи, които нямаха представа каква сделка е била сключена току-що на броени километри от тях. Докато си поръчваше кафе с топло хлебче, Габриел се замисли колко нелепо бе случващото се. Порази го и фактът, че независимо от напредващата си възраст, досега никога не бе карал ски. Вече от няколко години Киара го умоляваше да идат на ски ваканция. Може би най-сетне щеше да се съгласи. Ала не тук. Може би в Италия или в Америка, помисли си той. Обаче не и в Швейцария.

Габриел отнесе кафето и хлебчето си в предната част на заведението и седна на една маса с хубав изглед към пътя и паркинга. Тъмнокоса жена с малко момченце попита дали е удобно да седне до него. Тримата заедно гледаха как огромната кабина на лифта се издига като дирижабъл и изчезва сред дърветата. Габриел хвърли поглед към телефона си за часа. До крайния срок оставаха още десет минути. Прииска му се да се обади на Киара и да й каже, че всичко с него е наред. Да се обади на Узи и Шамрон, за да им съобщи, че е сключил най-важната сделка в кариерата си. Но не смееше. Не и през ефира. Едва ли досега бе постигал нещо толкова значимо. Но имаше и редица съучастници — някои доброволни, други не толкова. Лена Херцфелд, Петер Фос, Алфонсо Рамирес, Рафаел Блох, Зоуи Рийд…

Той отново погледна часа. Пет минути до крайния срок. Пет минути до първото изпитание на новото им съвместно начинание с Ландесман. Нямаше какво друго да стори, освен да чака. Колко адекватен завършек, помисли си той. Подобно на повечето ветерани от Службата, той бе изкарал цялата си кариера в чакане. Чакане на самолет или на влак. Чакане на информатор. Чакане слънцето да изгрее, след като е убил някого. И сега Габриел отново бе в същото положение — чакаше Свети Мартин Ландесман да освободи двама агенти, които почти бяха отписани от царството на живите. Вечното чакане, помисли си той. Защо тази сутрин да бъде по-различна?

Той обърна телефона с екрана надолу и се загледа през прозореца. За да мине времето по-бързо, се заприказва с жената, която бе седнала на масата му. Толкова много приличаше на майка му. Хлапето й не беше много по-голямо от Дани в нощта на смъртта му във Виена. Докато разговаряха обаче, очите му непрестанно отскачаха към пътя отпред. И към сутрешния трафик, който се спускаше откъм Бернер Оберланд. Най-сетне се появи сребрист „Мерцедес GL450“ и бавно свърна в паркинга. Управляваше го мъж в тъмносиньо скиорско яке с емблемата на „Центрум Секюрити“. Двама пътници — мъж и жена — седяха на задните седалки. Те също носеха якета на „Центрум Секюрити“. Очите на мъжа бяха скрити зад големи слънчеви очила. Габриел отново обърна телефона и погледна часа. Точно един час. Имаше си някои предимства в това човек да прави бизнес с швейцарци.

Той пожела хубав ден на жената с детето и излезе на слънце. Мерцедесът бе спрял. Поразително красива жена и строен рус мъж тъкмо излизаха от него. Именно жената първа забеляза Габриел. Въпреки липсата си на опит, тя прояви професионализъм и не му извика, даже не даде признак, че го е видяла. Вместо това леко подхвана спътника си под ръка и го поведе към аудито. Габриел включи двигателя още преди да стигнат до него. Миг по-късно вече пътуваха към долината Ормон. Зоуи седеше до Алон, а Михаил се бе изтегнал на задната седалка.

— Вдигни малко очилата — рече Габриел.

Михаил го стори.

— Кой ти причини това?

— Не научих имената им. — Михаил спусна тъмните очила и подпря глава на прозореца. — Успя ли да го победиш, Габриел? Успя ли да надвиеш Мартин?

— Не, Михаил. Вие двамата със Зоуи го победихте. Направо го смачкахте.

— Каква част от компютъра се източи?

— Притежаваме го, Михаил. Сега той е наш.

— И оттук накъде?

— Напускаме Швейцария.

— Не съм в състояние да летя.

— Тогава ще продължим с колата.

— Без повече самолети ли, Габриел?

— Да, Михаил. Поне засега.