Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rembrandt affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
plqsak (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Аферата Рембранд

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Стилов редактор и коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978-954-26-1115-8

История

  1. — Добавяне

12. Марсилия

Ако Морис Дюран изобщо бе склонен към интроспекция, сигурно щеше да знае, че курсът на неговия живот бе предопределен в деня, когато за пръв път чу историята на Винченцо Перуджа.

В неделния следобед на 20 август 1911 г. дърводелецът от Северна Италия влязъл в Лувъра и се скрил в складово помещение. Останал там чак до другата сутрин, когато се появил облечен в бяла работна престилка и уверено закрачил към Квадратния салон. Познавал залата много добре. Броени месеци по-рано той помагал за монтирането на защитно стъкло в рамката на най-голямата атракция на музея — Мона Лиза. Но тъй като сега било понеделник — денят, когато Лувърът се затварял за посетители, — помещението било празно. Трябвали му само няколко секунди, за да смъкне творбата на Леонардо от мястото й и да я пренесе до близкото стълбище. Там махнал рамката и стъклото и скрил картината под престилката си. После Перуджа спокойно минал покрай празната кабинка на охраната и излязъл на просторния площад пред Лувъра. И така най-известната творба на света потънала нейде из парижките улички.

По-озадачаващото обаче било, че изминали цели двайсет и четири часа, преди някой изобщо да забележи липсата на картината. Когато най-сетне бил подаден сигналът, френската полиция подхванала мащабна и донякъде абсурдна операция за издирване. Сред първите заподозрени бил някакъв авангарден художник на име Пабло Пикасо, който бил арестуван в апартамента си в Монмартър, въпреки че по времето на кражбата се намирал на стотици километри от Париж.

В крайна сметка, органите на реда стигнали и до Перуджа, обаче бързо снели всички подозрения от него. Ако само си бяха направили труда да надникнат в грамадния сандък в неговата спалня, издирването на Мона Лиза щяло да приключи още тогава. Вместо това, картината останала в неизвестност цели две години, докато един ден Перуджа не се опитал наивно да я продаде на известен флорентински търговец. Перуджа мигновено бил арестуван и прекарал в затвора само някакви си седем месеца. Години по-късно дори получил позволение отново да се завърне във Франция. Колкото и да е странно, човекът, стоящ зад най-голямата кражба в историята на изкуството, си отворил магазинче за бои в От Савоа и кротко живял там до деня на смъртта си.

Морис Дюран си бе извадил няколко важни поуки от необичайната история на Винченцо Перуджа. Преди всичко, отмъкването на прочути картини явно не беше толкова трудно, колкото си представяше човек. Второ, властите като цяло бяха доста безразлични към кражбите на изобразително изкуство. И трето, в повечето случаи наказанията не бяха големи. Ала историята на Перуджа също така изостряше апетита на Дюран. Старинните научни уреди бяха негово наследство — магазинчето по-рано бе принадлежало на баща му, а преди това и на дядо му, — но истинската му страст си оставаше изящното изкуство. И макар да бе вярно, че човек можеше да прекара деня си и на по-неприятни места от първи арондисман на Париж, това магазинче не беше най-вълнуващото средство за препитание. Имаше дни, когато Дюран се чувстваше като дрънкулките на неговата витрина — излъскан и порядъчно хубав, но в крайна сметка неспособен за нищо друго, освен да събира прах.

Именно това съчетание на факти бе подтикнало Морис Дюран двайсет и пет години по-рано да открадне за първи път произведение от Музея на изящните изкуства в Страсбург — малък натюрморт от Жан-Батист-Симеон Шарден, който висеше в ъгълче, рядко посещавано от охранители или редовни посетители. С помощта на старомоден бръснач Дюран бе изрязал картината от рамката й и я бе пъхнал в куфарчето си. По-късно, във влака за Париж, той се бе опитал да си припомни какво е усещането в мига на кражбата и бе осъзнал, че е изпитал единствено задоволство. Именно тогава Морис бе стигнал до заключението, че притежава качествата на съвършения крадец.

Подобно на Перуджа десетилетия по-рано, Дюран бе запазил трофея си в своя парижки апартамент, но не за две години, а само за два дни. За разлика от италианеца, той вече разполагаше с купувач — дискредитиран колекционер, който тъкмо бе обявил, че се интересува от Шарден и въобще не държи да си усложнява живота с подробности като произхода на творбата. Дюран получи щедро възнаграждение, клиентът му остана доволен и така се роди една нова кариера.

За такава кариера се изискваше желязна дисциплина. Дюран никога не си позволяваше да задига картини за откуп или заради обявена награда. Правеше го само по поръчка. Първоначално оставяше шедьоврите на ентусиастите и наивниците, като съсредоточаваше вниманието си върху по-посредствени картини от добри майстори или върху произведения, за които по нищо не изглеждаше, че ще се търси произходът им. И макар понякога да крадеше от малки музеи и галерии, в повечето случаи Дюран предпочиташе да ловува из частни вили и замъци. Те се охраняваха далеч по-зле, а и бяха претъпкани със скъпоценности.

От своята база в Париж той бе изградил широка мрежа контакти, като продаваше на дилъри чак в Хонконг, Ню Йорк, Дубай и Токио. Постепенно погледът му започна да се насочва към по-големи плячки — музейни шедьоври, оценявани на десетки милиони, а в някои случаи и на стотици милиони долари. Обаче винаги спазваше едно простичко правило. Никога не крадеше картина, която не е поръчана от купувач, и винаги работеше с клиенти, които познаваше. Класиката на Ван Гог Автопортрет с отрязано ухо сега красеше палата на саудитски шейх, който имаше склонност към насилие, включващо ножове. Шедьовърът на Караваджо се бе озовал у шанхайски собственик на фабрики, докато този на Пикасо попадна у мексикански милиардер с обезпокоително близки връзки с местните наркокартели. И трите произведения споделяха едно общо нещо. Повече никога нямаше да се появят на обществено място.

Сега обаче бяха минали доста години, откакто Морис Дюран за последно открадна картина със собствените си ръце. Тази професия беше по-скоро за млади хора, а той се бе оттеглил след похищение в малка австрийска галерия, при което бе получил травма в гърба при проникването през таванския прозорец. Оттогава насам, заради постоянната болка, се налагаше да прибягва до услугите на наемници. По очевидни причини това не го устройваше кой знае колко, но той се отнасяше с хората си справедливо и им плащаше изключително добре. В резултат те не му сервираха никакви неприятни изненади. До този момент.

Именно на юг се произвеждаха най-хубавите вина във Франция и според Дюран затова оттам произлизаха и най-добрите крадци. А тази истина най-силно се проявяваше на Старото пристанище в Марсилия. На излизане от марсилската гара Сен Шарл Дюран с удоволствие установи, че температурите тук са с няколко градуса по-високи от тези в Париж. Той закрачи бързо под яркото слънце по булевард „Д’Атен“, сетне свърна вдясно и се отправи към Старото пристанище. Вече наближаваше пладне. Рибарските лодки се прибираха от утринния си лов и на стоманените маси в източния край на пристанището бяха изложени всевъзможни противно изглеждащи морски създания, които съвсем скоро щяха да се превърнат в рибена чорба под зоркото око на градските главни готвачи. Обикновено Дюран се спираше, за да поразгледа стоката на всяка маса с характерната за един истински французин критичност, но днес се спря директно пред масичката на сивокос мъж с протъркан вълнен пуловер и гумена престилка. По всичко личеше, че е рибар, който трудолюбиво и почтено си изкарва хляба от едно море, вече доста бедно на риба. Ала Паскал Рамо съвсем не беше почтен човек. Пък и никак не се изненада при появата на Морис Дюран.

— Как е уловът днес, Паскал?

Merde — промърмори Рамо. — Май всеки ден се хваща по-малко и по-малко. А скоро сигурно… — Разтегна устни в типичната галска физиономия на погнуса. — … вече няма да се хваща нищичко, освен боклуците.

— Италианците са виновни — вметна Дюран.

— Италианците са виновни за всичко — допълни Рамо. — Как е гърбът ти?

Морис се начумери.

— Както обикновено, Паскал.

Рибарят направи съчувствена физиономия.

— И моят е така. Не знам още колко ще мога да плавам с лодката.

— Ти си най-богатият човек в Марсилия. Защо продължаваш да се мъчиш в морето всяка сутрин?

— По-скоро един от най-богатите. И излизам в морето по същата причина, поради която ти държиш магазинчето си. — Рамо се ухили и после заби поглед в куфарчето на Дюран. — Парите ли си донесъл?

Търговецът кимна.

— Не е много мъдро да мъкнеш толкова пари в брой по улиците на Марсилия. Не си ли чул, Морис? Този град е бъкан с крадци.

— И то крадци от класа — съгласи се Дюран. — Поне досега е било така.

— Нашият бизнес крие много неизвестности.

— Не разправяше ли самият ти, че кръвта влияе зле на бизнеса, Паскал?

— Така е. Но понякога няма как.

— Къде е той?

Рамо посочи с глава вдясно. Дюран се отправи по кея на Рив Ньов към изхода от пристанището. След малко стигна до яхта, именувана Мистрал. На кърмата й седеше мъж с вдигнати на планшира крака, с черни очила и коси, събрани в къса опашка. Името му беше Рене Монжан. Беше един от най-надарените крадци на Дюран и обикновено най-надеждният.

— Какво се случи в Англия, Рене?

— Настъпиха усложнения.

— Какви усложнения?

Монжан свали очилата си и погледна Дюран с кървавочервени очи.

— Къде е картината ми?

— Къде са парите ми?

Дюран повдигна куфарчето си. Монжан си сложи отново очилата и се изправи.