Даниъл Силва
Аферата Рембранд (55)

54. Квартал Маре, Париж

На ъгъла тя зави по Рю Паве и хлътна в жилищната сграда на номер 24. Лавон два пъти обходи улицата по дължина в търсене на доказателство за следене, а след това пристъпи към входа. Надписите сочеха, че обитателят на апартамент 4Б се казва мадам Бертран. Лавон натисна звънеца и любезно се показа пред охранителната камера.

— Да?

— Бих искал да видя мадам Вайнберг, моля.

Настъпи тишина.

— Кой сте вие, мосю?

— Името ми е Ели Лавон. Аз съм…

— Знам кой сте, мосю Лавон. Един момент.

Устройството на входа тихо измърка. Ели прекоси влажния вътрешен двор, влезе във фоайето и се заизкачва по стълбите. На площадката на четвъртия етаж, скръстила ръце, стоеше Хана Вайнберг. Тя покани Лавон в апартамента си и тихо затвори вратата. След това се усмихна и учтиво протегна ръка.

— За мен е чест да се запознаем, мосю Лавон. Както може би предполагате, вие имате много почитатели в Центъра „Вайнберг“.

— Чест е за мен — смирено каза Лавон. — Наблюдавах ви от разстояние. Вашият Център върши невероятна работа тук, в Париж. Бих добавил — при изключително трудни обстоятелства.

— Правим каквото можем, но се боя, че не е достатъчно. — В погледа й се прокрадна тъга. — Толкова съжалявам за случилото се във Виена, мосю Лавон. Взривът покруси всички нас.

— Това са чувствителни въпроси — каза Ели.

— И за двете страни — успя да се усмихне тя. — Тъкмо правех кафе.

— С удоволствие бих пийнал.

Тя заведе госта във всекидневната и отиде в кухнята. Лавон огледа внушителното старо обзавеждане. Той бе работил по операцията, с която бяха привлекли Хана Вайнберг в гравитационното поле на Службата, и добре познаваше семейната й история. Знаеше и че в стая в края на коридора е окачена картина на Винсент ван Гог, наречена Маргьорит Гаше пред тоалетката си. Пропитата с кръв операция, която включваше малко познатото платно, бе едно от многото произведения на Габриел Алон, които Ели упорито се опитваше да забрави. Той пропъди спомена, когато Хана се върна с две чаши кафе с мляко. Тя му подаде едната и седна.

— Предполагам, че не идвате просто от любезност, мосю Лавон.

— Не, мадам Вайнберг.

— Тук сте заради документите ли?

Ели кимна и отпи от кафето.

— Не знаех, че сте свързан с… — Гласът й потрепери.

— С какво? — попита той.

— С израелското разузнаване — каза полугласно тя.

— Аз ли? Наистина ли изглеждам подходящ за такава работа?

Тя внимателно го огледа.

— Предполагам, че не.

— След бомбения атентат във Виена се върнах към първата си любов — археологията. Във факултета на Еврейския университет в Йерусалим, но все още поддържам много контакти с разследващите обезщетенията от холокоста.

— Как тогава чухте за документите?

— Когато сте се обадили в посолството ни тук, в Париж, оттам веднага са се свързали с един мой приятел, който работи в „Яд Вашем“. Той знаеше, че ще идвам в Париж по друга работа, и ме помоли да ги погледна вместо него.

— И каква работа ви доведе в Париж?

— Академична конференция.

— Ясно. — Тя отпи глътка кафе.

— Тук ли са документите, мадам Вайнберг?

Тя кимна.

— Може ли да ги видя, ако обичате?

Хана го погледна над ръба на чашата си, сякаш да провери достоверността на думите му, после стана и отиде в библиотеката. Когато се върна, в ръката си държеше безцветен калъф. Лавон усети, че сърцето му започва да бие по-бързо.

— Това восъчна хартия ли е? — попита той колкото се може по-спокойно.

Тя кимна.

— В този вид го получих.

— А документите?

— Вътре са. — Подаде калъфа на Лавон и каза: — Внимавайте, хартията е доста крехка.

Ели повдигна покритието и внимателно извади три листа пелюрна хартия. После си сложи очилата, пръстите му леко трепереха, и зачете имената.

Кац, Щерн, Хирш, Гринберг, Каплан, Коен, Клайн, Абрамовиц, Щайн, Розенбаум, Херцфелд…

Херцфелд…

Задържа поглед върху имената още малко, после бавно вдигна очи към Хана Вайнберг.

— Откъде взехте това?

— Опасявам се, че не мога да ви кажа.

— Защо?

— Защото обещах пълна поверителност.

— Страхувам се, че не е трябвало да давате подобно обещание.

Тя усети промяната в тона на Лавон.

— Очевидно знаете нещо за този документ.

— Знам. Знам, че и много хора са умрели заради него. Който и да ви е дал този документ, е в голяма опасност, мадам Вайнберг. Също и вие.

— Аз съм свикнала. — Тя кротко го наблюдаваше. — Когато казахте, че приятел от „Яд Вашем“ ви е помолил да дойдете тук, това истината ли беше?

Ели се поколеба.

— Не, мадам Вайнберг. Не беше.

— Кой ви изпрати?

— Общ приятел. — Лавон вдигна листа. — Той трябва да знае името на човека, дал ви това.

— Морис Дюран.

— С какво се издържа мосю Дюран?

— Собственик е на малко магазинче за антикварни научни уреди. Каза, че бил намерил документите, докато поправял един телескоп.

— Наистина ли? — попита Ели скептично. — Доколко го познавате?

— През годините съм работила много пъти с него. — Тя кимна към кръгла дървена масичка, върху която бяха наредени няколко дузини старинни лорнети. — Те са ми нещо като страст.

— Къде е магазинчето му?

— На Осма улица.

— Трябва незабавно да го видя.

Хана Вайнберг се изправи.

— Ще ви заведа.