Даниъл Силва
Аферата Рембранд (70)

69. Гщаад, Швейцария

Швейцарският ски курорт Гщаад лежи сгушен в Алпите на стотина километра североизточно от Женева в немскоговорещия кантон Берн. Считан за една от най-предпочитаните дестинации на планетата, Гщаад отдавна се е превърнал в убежище за богатите, известните и тези, които криеха нещо от света. Мартин Ландесман, председател на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ и изпълнителен директор на благотворителната фондация „Един свят“, се вписваше и в трите категории. Затова бе съвсем естествено да се чувства у дома си там. Гщаад, бе посочил той в единственото интервю, което бе дал за медиите, беше мястото, където се оттегляше, за да си подреди мислите. Където можеше да помечтае за един по-добър свят. Където многопластовата му душа намираше отдих. Тъй като Мартин старателно избягваше да пътува до Цюрих, Гщаад също така бе и мястото, където можеше да послуша своя роден швейцарски немски — макар и не твърде често, понеже в днешно време дори швейцарците не можеха да си позволят да живеят на това място.

На заможните посетители им се налагаше да се изкачват към Гщаад с кола по тесен двулентов път, който тръгваше от източния бряг на Женевското езеро и се извиваше покрай ледниците на Ле Диаблере към Бернер Оберланд. Свръхбогатите обаче избягваха това шосе, предпочитайки да долитат с частните си джетове до бизнес летището край Заанен или пък направо да кацат на някоя от многобройните хеликоптерни площадки в Гщаад. Самият Мартин често използваше площадката край прочутия хотел „Палас“ в Гщаад, тъй като се намираше само на около два километра от вилата му. Улрих Мюлер го очакваше в края на пистата. Яката на палтото му бе вдигната заради студа. Очите му бяха вперени в двумоторния хеликоптер AW-139, който бавно се спускаше от черния небосвод.

Машината беше доста голяма за частна употреба и можеше да превози до петнайсет души в луксозната си кабина. Днес обаче от нея излязоха само осмина: четиримата членове на семейство Ландесман, съпроводени от четирима телохранители от „Центрум Секюрити“. Свикнал с променливите настроения на клана Ландесман, Мюлер мигновено усети, че между тях тегне напрежение. Моник крачеше няколко стъпки пред останалите, поставила закрилнически ръце върху раменете на Александер и Шарлот, и бързо се шмугна в очакващия ги мерцедес. Мартин се приближи до Мюлер и без да каже и думичка, му връчи куфарче от неръждаема стомана. Улрих го отвори и надникна вътре. Един портфейл Бали с кредитни карти и документи на името на Михаил Данилов. Един ключ от хотелска стая в грандхотел „Кемпински“. Едно ултравиолетово фенерче. Една флашка Сони. Едно електронно устройство с клавиатура и два кабела с щипци. Един миниатюрен предавател за ухо с неустановен произход.

Около името на Швейцария витаят не един и два мита. Сред водещите обаче е старото, но погрешно схващане, че малката алпийска страна е истинско чудо на мултиетническата толерантност. Макар наистина четири различни култури вече седем столетия да съществуват мирно в швейцарските граници, техният брак е по-скоро отбранителен съюз, отколкото задружно семейство. Свидетелство за това бе и разговорът, който последва. Когато трябваше да се работи сериозно, Мартин Ландесман никога не ползваше френски. Единствено швейцарски немски.

— Къде е той?

Мюлер наклони глава наляво, но не каза нищо.

— В съзнание ли е вече? — запита Ландесман.

Мюлер кимна утвърдително.

— Говори ли?

— Твърди, че е бивш служител на Федералната служба за сигурност на Русия. След това започнал да работи като независим изпълнител за руския частен сектор. Бил нает от консорциум руски олигарси да открадне твоите бизнес тайни.

— Как е сложил ръка на телефона и лаптопа ми?

— Твърди, че е проникнал дистанционно.

— Как обяснява Зоуи?

— Казва, че е научил за приятелството ви, като те е следял. Решил е да се възползва от него, за да получи достъп до приема. Подмамил я е. Тя не знае нищо.

— Звучи правдоподобно.

— Правдоподобно е — съгласи се Мюлер. — Но има и още нещо.

— Какво?

— Начинът, по който се биеше с хората ми. Обучаван е в елитно звено или шпионска служба. Въобще не е човек на ФСБ. Нещата са сериозни.

— Израелец?

— Така смятам.

— Ако това е вярно, какво следва за Зоуи?

— Тя може и да казва истината. Възможно е да не знае нищо. Но пък може и да са я вербували. Да се внедри агент, особено пък жена — това е съвсем в стила на оперативната им доктрина. Съществува вероятност тя да те е шпионирала още от самото начало.

Ландесман погледна към колите, където жена му го очакваше с видимо нетърпение.

— Колко материал е прихванат от „Оникс“?

— Достатъчно, за да повдигне сериозни съмнения.

— Може ли положението да се овладее?

— Опитвам се. Но щом като добронамерени служби като ДАП изпитват подозрение относно видяното, представи си как ли ще изглежда този материал в ръцете на някоя разузнавателна агенция, която не ти е голям почитател.

— Ти си моят главен съветник по сигурността, Улрих. Дай ми съвет.

— Преди всичко трябва да разберем с кого си имаме работа и колко знаят.

— А след това?

— Едно по едно, Мартин. Но имам молба към теб. Не ползвай никакъв телефон повече тази нощ. — Мюлер вдигна очи към мрачното небе. — „Оникс“ е наострил уши. Както и всички останали.