Даниъл Силва
Аферата Рембранд (19)

18. Амстердам

Киара се оказа права за Лена Херцфелд. След всички тези години на мълчание тя най-сетне бе готова да говори за войната. Изобщо не бързаше да разкрие ужасната тайна, която бе погребана в миналото й. Разгръщаше историята си бавно и постепенно, като методичен учител, преподаващ труден урок. Като опитни свидетели на човешките емоции, Габриел и Киара не посмяха да я притиснат да ускори разказа. Вместо това седяха тихо на снежнобялото канапе у Лена Херцфелд със скръстени в скута ръце като прехласнати ученици.

— Запознати ли сте с холандската дума verzuiling? — запита Лена.

— Опасявам се, че не — отвърна Габриел.

Това било, поясни тя, типично холандско понятие за явление, което съхранявало социалната хармония в една държава, разцепена по линията на католическо-протестантските различия. Мирът в страната се поддържал не чрез взаимодействие, а чрез строго разграничение. Ако човек бил калвинист например, той щял да чете само калвинистки вестници, да пазарува от касапина калвинист, да вика за калвинистки спортен клуб и да изпраща децата си в калвинистко училище. Същото се отнасяло и за католиците, и за евреите. Близките приятелства между католици и калвинисти били истинска рядкост. А дружбата между евреи и християни направо била нещо нечувано. Понятието verzuiling било основната причина толкова малко евреи да успеят да се укрият от германците след началото на депортациите. Повечето просто нямали към кого да се обърнат за помощ.

— Ала това не се отнасяше за баща ми. Благодарение на бизнеса си още преди войната той си бе създал доста познанства извън еврейската общност. Имаше в частност един конкретен човек, католик на име Николас де Граф. Той живееше с жена си и четирите си деца в къща близо до Вонделпарк. Допускам, че татко му е заплатил доста сериозна сума за това, но така и не ги чухме да говорят по въпроса. Отидохме в къщата на семейство Де Граф малко преди полунощ на девети септември, един по един, за да не се усъмнят съседите им. Всеки от нас си носеше по три чифта дрехи, понеже не смеехме да се разхождаме из града нощем с куфари. Семейството ни предостави скривалище на тавана си. Качихме се по стълбището им и след нас вратата се затвори. И така… се озовахме в една безконечна нощ.

Таванът нямал никакви удобства, освен няколко стари одеяла, които били оставени на пода. Всяка сутрин госпожа Де Граф им донасяла леген с прясна вода, за да се поизмият. Тоалетната била на долния етаж. От съображения за сигурност семейство Де Граф ги помолили да се ограничават до не повече от две посещения на човек дневно. Всички разговори на глас били забранени, а нощем не трябвало дори и да си шепнат. Дрехите се изпирали веднъж седмично, а за храна се ограничавали само с онова, което семейство Де Граф съумеело да отдели от собствените си дажби. Таванското помещение нямало прозорец. Лампи и свещи не били позволени, даже и на шабат. Не след дълго цялото семейство Херцфелд започнало да страда от недохранване и от физиологичните последствия от непрестанния престой на тъмно.

— Бяхме бели като призраци и много, много отслабнали. Когато госпожа Де Граф готвеше на долния етаж, миризмата достигаше до нас на тавана. И след като тяхното семейство се нахранеше, тя се качваше да донесе нашата порция. Никога не ни достигаше. Ние обаче не се оплаквахме. Непрестанно имах впечатлението, че госпожа Де Граф изпитва истински ужас от присъствието ни. Тя много рядко ни поглеждаше в очите, а всяко наше слизане на долните етажи я изправяше на нокти. За нас пък тези слизания бяха единствените моменти, в които можехме да се откъснем от мрака и мълчанието. Нямаше как да четем книги, понеже не разполагахме със светлина. Не можехме да слушаме радио или да разговаряме, понеже ни бе забранено. А нощем кръвта ни се смразяваше от ужас при единствените звуци, които долитаха отвън: тези от полицейските хайки на германците.

Германците не провеждали хайките сами. На помощ винаги вземали със себе си отряди от холандската полиция, известни като схалкхардерс, както и специални звена, наречени доброволна помощна полиция. Това били фанатизирани ловци на евреи, които не се спирали пред нищо, докато не изпълнят нощната си квота. Доброволните офицери били предимно членове на холандските SS и на Националсоциалистическата партия на Холандия. През първите месеци на депортациите им се плащало по седем и половина холандски гулдена за всеки арестуван евреин. Но с течение на времето еврейската общност в Холандия значително оредяла и възнаграждението скочило до цели четиридесет гулдена. В условия на война и икономически недоимък това била внушителна сума, подтикнала не един и двама холандци да подават информация за съгражданите си евреи срещу парична награда.

— Именно това беше и най-големият ни страх. Страхът, че ще бъдем предадени. Не от семейство Де Граф, но от някой съсед или познат, който дочуеше за присъствието ни. Баща ми най-много се тревожеше за децата на семейство Де Граф. Три от тях бяха тийнейджъри, а най-малкото момченце беше на моя възраст. Татко се опасяваше, че момчето може случайно да се изпусне пред някой съученик. Знаете как си приказват децата. Често казват неща, за да впечатлят приятелчетата си, без действително да осъзнават какви последствия може да има.

— Това ли се случи?

— Не — тихо каза тя и отривисто поклати глава. — Децата на семейство Де Граф не бяха споменали и думичка за нас. Издаде ни една съседка.

— През стената на тавана ли ви е чула?

Очите на Лена се издигнаха към тавана и погледът й се изпълни със страх.

— Не — изрече най-сетне тя. — Видя мен.

— Къде?

— В градината.

— В градината ли? Че какво сте правили в градината, Лена?

Жената понечи да отговори, но после зарови лице в дланите си и заплака. Габриел я прегърна, поразен колко тихо беше хлипането й. Лена Херцфелд, детето на мрака, момичето от таванското помещение, все още можеше да ридае съвършено безшумно.