Даниъл Силва
Аферата Рембранд (31)

30. Мендоса, Аржентина

Самолетът на полет 4286 на авиокомпания ЛАН се снижаваше бавно в безоблачното аржентинско небе към град Мендоса и назъбеното било на Андите. Даже и от височина шест хиляди метра Габриел виждаше лозята, които се точеха долу като безкраен зелен пояс по протежението на засушливата високопланинска равнина. Той погледна Киара. Беше се отпуснала на седалката си в първа класа и на красивото й лице бе изписан покой. В тази поза, с няколко незначителни размърдвания, бе изкарала по-голямата част от трийсетчасовия полет от Амстердам. Габриел искрено й завиждаше. Както при повечето полеви агенти на Службата, и неговата кариера бе белязана от безкрайни пътувания, но той така и не бе успял да овладее умението да спи в самолет. По време на дългия презокеански полет той изчете набързо приготвеното от Ели Лавон досие на Курт Фос. То включваше единствената известна фотография на Фос в есесовска униформа — заснета скоро след пристигането му във Виена, — наред с портрета, за който бе позирал пред списание Шпигел малко преди смъртта си. Ако изобщо в живота си Фос бе страдал от някакви угризения на съвестта, пред обектива на фотоапарата той бе съумял да ги прикрие много удачно. Изглеждаше като човек, който се бе помирил с миналото си. Като човек, който спеше добре нощем.

Една стюардеса събуди Киара и я помоли да повдигне облегалката си. Само секунди по-късно тя отново се унесе в здрав сън и остана така чак докато колесниците на самолета не докоснаха летищната писта в Мендоса. Десетина минути по-късно, докато двамата влизаха в терминала, тя вече преливаше от енергия. Габриел вървеше до нея с натежали крака. Ушите му бучаха от недоспиване.

По-рано същата сутрин вече бяха преминали паспортен контрол при първото кацане в Буенос Айрес и затова сега не ги очакваха други формалности, освен да си намерят кола под наем. В Европа такива подробности обикновено се уреждаха предварително от координаторите и местните оперативни агенти на Службата. Тук обаче, в отдалечено кътче като Мендоса, Габриел нямаше друг избор, освен да се нареди на дългата опашка пред гишето. Макар да разполагаше с писмено потвърждение за резервирана кола, жената зад гишето сякаш се изненада от въпроса му. Колкото и да ровеше из компютъра си, тя не успяваше да открие резервацията на Габриел. Издирването на подходящо возило се превърна в половинчасово сизифовско мъчение, което включваше многобройни телефонни обаждания и още намусено щракане по клавиатурата. Накрая най-сетне отнякъде се материализира едно „Субару Аутбек“, очевидно претърпяло някаква злополука при скорошно пътуване в планините. Без да се извини, жената зад гишето им връчи документите, а после им изнесе строга лекция какво се покрива от застраховката и какво — не. Габриел се разписа върху договора, като през цялото време се чудеше какво ли още е възможно да причини на тази кола, преди да я върне.

С ключове и куфари в ръка, Габриел и Киара излязоха на сухия въздух. В Европа зимата вече бе напреднала, но тук, в южното полукълбо, лятото бе в разгара си. Габриел забеляза колата на паркинга. След като я претърси внимателно за експлозиви, двамата се качиха и потеглиха към града. Хотелът им се намираше на „Пласа Италия“, наречен така заради многото италиански имигранти, които се бяха установили в този район в края на деветнайсети и началото на двайсети век. Когато влезе в хотелската стая, Габриел потисна изкушението веднага да се отпусне на чистите чаршафи на леглото. Вместо това си взе душ и се преоблече, а после слезе в лобито на хотела. Киара го очакваше на рецепцията, загледана в картата на местните винарски изби, която й бе дал аниматорът. Бодега де ла Марипоса — винарската изба на Петер Фос — не фигурираше на картата.

— Опасявам се, че този собственик обича уединението — поясни аниматорът. — При него няма дегустации, нито обиколки на избата.

— Имаме предварително уговорена среща със сеньор Фос — вметна Габриел.

— А, разбирам! В такъв случай…

Аниматорът огради с химикалка място на картата, намиращо се на около седем-осем километра южно от града, и начерта най-прекия път дотам. Пред хотела три пикола си разменяха язвителни реплики за окаяното състояние на колата. Като забелязаха Киара, те се втурнаха един през друг, за да й отворят вратата, зарязвайки Габриел сам да се настани зад волана. Когато вратите се хлопнаха, той сви в уличката и през следващите трийсетина минути лъкатушеше из спокойните булеварди в центъра на Мендоса, оглеждайки се за евентуална опашка. След като не забеляза нищо обезпокоително, той пришпори колата в южна посока, минавайки покрай цял архипелаг от винарски изби и лозя. Накрая спряха пред елегантна порта от камък и стомана с надпис „Частен имот“. Насреща, подпрял се на вратата на бял шевролет „Събърбан“, ги очакваше широкоплещест охранител с грамадна каубойска шапка и тъмни очила.

— Сеньор Алон?

Габриел кимна утвърдително.

— Добре дошли — усмихна се радушно мъжът. — Последвайте ме, ако обичате.

Габриел изчака вратата да се отвори и после пое след шевролета. Не след дълго разбраха откъде Бодега де ла Марипоса бе взела името си, което в общи линии се превеждаше като „Винарска изба на пеперудите“. Огромен трептящ рояк лястовичи опашки се рееше над лозята и над настлания с чакъл преден двор на просторната вила в италиански стил на Петер Фос. Габриел паркира колата в сянката на един кипарис и заедно с Киара закрачиха подир охранителя през обширното преддверие, после по дълъг коридор до тераса, която гледаше към заснежените върхове на Андите. Очакваше ги богато подредена маса със сирена, салами и смокини, както и местна планинска минерална вода и бутилка Бодега де ла Марипоса Резерва 2005. Небрежно подпрял се на балюстрадата, великолепен в току-що излъсканите си до блясък ботуши за езда, ги очакваше SS-хауптщурмфюрер Курт Фос.

— Добре дошли в Аржентина, господин Алон! — поздрави той. — Толкова се радвам, че пристигнахте благополучно.