Даниъл Силва
Аферата Рембранд (68)

67. Женева

На Зоуи й се стори, че чува приближаващи стъпки. Не можеше да прецени дали бяха петима или петстотин души. Лежеше неподвижно на влажния под, с глава, все още подпряна на рамото на Михаил. Лепенката през китките й спираше кръвообращението и сякаш чувстваше, че стотици иглички бодат дланите й. Трепереше от студ и страх. Страхуваше се не само за себе си. Струваше й се, че е заключена тук от близо час, а Михаил все още не се бе свестил. Все пак обаче той дишаше — дълбоко и равномерно. Зоуи си представи, че диша вместо него.

Стъпките отекваха все по-близо. Зоуи чу как тежката врата на килията се отвори и по стените полази лъчът на фенерче. След секунда той спря върху лицето й. Тя успя да различи познатата фигура на Йонас Брунер. Той огледа Михаил безстрастно и после отлепи тиксото от устата на Зоуи. Тя незабавно започна да крещи за помощ. Брунер я смълча с два силни шамара през лицето.

— За бога, какви ги вършиш, Йонас?! Това е…

— Точно каквото заслужавате ти и твоят приятел — сряза я той грубо. — Оказва се, че си ни лъгала, Зоуи. И ако продължаваш да ни лъжеш, само ще влошиш положението, в което се намираш.

— Положението ми ли? Да не си полудял, Йонас?!

Брунер само се усмихна.

— Къде е Мартин?

— Господин Ландесман — натърти Брунер — е зает да се сбогува с гостите си. Той ме помоли да ви изпратя. И двама ви.

— Да ни изпратиш ли? Само погледни приятеля ми, Йонас! Той е в безсъзнание. Има нужда от лекар…

— Както и неколцина от най-добрите ми хора. Ще го види лекар, когато ни каже за кого работи.

— Работи за себе си, малоумник такъв! Той е милионер!

Брунер отново се ухили.

— Падаш си по богати мъже, нали, Зоуи?

— Ако не бяха богатите мъже, Йонас, ти самият щеше да пишеш глоби за неправилно паркиране в някое забутано селце в Алпите!

Зоуи не предусети удара. Той замахна и я зашлеви с опакото на ръката си. Главата й се притисна право в пропития с кръв врат на Михаил. От това Михаил сякаш се помръдна, но после отново застина. Бузата на Зоуи пламна от болка. В устата си тя усети кръв. После затвори очи и си представи как Габриел тихо нашепва в ухото й. Ти си Зоуи Рийд — казваше й той. — Ти имаш силата да направиш на кайма хора като Мартин Ландесман. Никой не може да ти казва какво да правиш. И никой не може да ти посяга! Тя отвори очи и видя лицето на Брунер, размазано зад светлината на фенера му.

— За кого работиш? — попита той.

— За лондонския Файненшъл Джърнъл. А това означава, че току-що зашлеви не когото трябва, Йонас.

— А тази вечер? — попита Брунер като учител, който изпитва глуповат ученик. — За кого работиш тази вечер, Зоуи?

— Тази вечер не работя, Йонас. Дойдох по покана на Мартин. И изкарах чудесна вечер, докато ти и твоите горили не ме сграбчихте и не ме довлякохте в тази дупка. Какво, по дяволите, става тук?

Брунер продължи да се вглежда в нея и после извърна очи към Михаил.

— Тук си, понеже този човек е шпионин. Открихме го в кабинета на господин Ландесман по време на прожекцията. Крадеше информация от компютъра на господин Ландесман.

— Шпионин ли?! Той е бизнесмен! Мисля, че се занимава с търговия на петрол.

Брунер вдигна пред очите й сребърен предмет.

— Виждала ли си това и преди?

— Това е флашка, Йонас. Всички имат флашки!

— Така е. Но малко хора имат нещо такова. — Брунер извади отнякъде ултравиолетово фенерче, устройство с два кабела с щипки и миниатюрен предавател със слушалка. — Приятелят ти е професионален агент разузнавач, Зоуи. А според нас и ти си такава.

— Това е нелепо, Йонас. Аз съм репортер.

— Тогава защо си довела шпионин в дома на господин Ландесман?

Зоуи се взря право в очите на Брунер. Следващите й думи не бяха нейни собствени. Бяха съчинени и написани за нея от човек, който не съществуваше.

— Не знам много за него, Йонас. Запознахме се на един прием. Започна да ме ухажва много настоятелно. Купуваше ми скъпи подаръци. Водеше ме в елитни ресторанти. Държеше се с мен много добре. Сега, в ретроспекция…

— Какво, Зоуи?

— Може би нищо от това не е било истинско. Може би съм била подведена.

Брунер погали пламналата кожа на бузата й. Зоуи се отдръпна.

— Иска ми се да ти вярвам, Зоуи, но не мога да те пусна, без да имам потвърждение на думите ти. Като добър репортер, сигурно ще се досетиш защо имам нужда от втори източник.

— Всеки момент ще се обади редакторът ми, за да ме пита как е минал приемът. Ако не му отговоря…

— Ще си помисли, че се забавляваш добре. И ще ти остави съобщение на гласовата поща.

— Над триста души ме видяха тази вечер, Йонас. И ако не ме пуснеш оттук съвсем скоро, нито един от тях няма да ме е видял как си тръгвам.

— Но това не е вярно, Зоуи. Ние всички те видяхме как си тръгваш. Включително и господин Ландесман. Двамата с него проведохте много приятен разговор, а след това ти се качи на колата си заедно с господин Данилов и се прибрахте в хотела си.

— Забравяш, че нямаме кола, Йонас. Ти ни докара дотук.

— Така е, но господин Данилов настоя на връщане неговият шофьор да ви прибере. Предполагам, че този шофьор също е шпионин. — Брунер се усмихна студено. — Нека да те запозная с фактите, Зоуи. Тази вечер твоят приятел извърши много сериозно престъпление на швейцарска територия. А шпионите не тичат да подават жалби в полицията, когато нещо се обърка. Което пък означава, че ти можеш спокойно да изчезнеш от лицето на земята. И никой така и няма да разбере какво се е случило с теб.

— Казах ти, Йонас, аз едва…

— Да, да, Зоуи — прекъсна я Брунер подигравателно. — Чух те още първия път. Но все пак имам нужда от странично потвърждение.

Брунер махна с фенерчето си, извиквайки няколко от своите хора. Те отново покриха устата на Зоуи с лепенка. После я увиха в дебели вълнени одеяла и я завързаха така добре, че не бе възможно да помръдне и пръст. Обвита в задушаващата я тъмнина, Зоуи виждаше едно-единствено нещо: тялото на Михаил, проснат на пода на избата, завързан, в безсъзнание и с просмукана от кръв риза.

Един от охранителите я запита дали може да диша. Този път тя не му отговори нищо. Гардовете от „Центрум Секюрити“ намериха това за забавно и Зоуи чу само смеха им, докато я повдигаха от пода и я изнасяха от стаята бавно, сякаш я носеха към собствения й гроб. Поставиха я обаче не в гроб, а в багажника на кола. Когато автомобилът потегли, Зоуи започна да се тресе в неконтролируеми конвулсии. Не съществува никаква обезопасена къща в Хайгейт — припомни си наум тя. Нито момиче на име Сали. Нито англичанин на име Дейвид. Нито зеленоок убиец на име Габриел Алон. Съществуваше единствено Мартин. Мартин, в когото доскоро беше влюбена. Мартин, които сега я изпращаше някъде из планините на Швейцария — към смъртта й.