Даниъл Силва
Аферата Рембранд (51)

50. Мейфеър, Лондон

Подобно на всеки друг аспект на „Шедьовър“, изборът на място за команден център стана повод за напрегнати преговори. По причини, дължащи се и на предназначение, и на статут, оперативният център на МИ5 беше счетен за неподходящ за действия на чужда територия, била тя и близка, колкото е Париж. МИ6 направи предвидим ход и предложи за място на действие Воксхол Крос — предложение, незабавно отхвърлено от Греъм Сиймор, който вече водеше загубена битка в желанието си да държи големите си конкуренти настрани от операцията, която считаше за своя. След като израелците официално нямаха оперативен център в Лондон, единствената възможност оставаха американците. Да се водят действията от офиса на ЦРУ имаше смисъл по политически и технически причини, след като възможностите на американците на британска земя бяха далеч по-големи от тези на самите британци. И наистина, Сиймор, след последното си посещение в колосалния подземен център на Управлението, беше стигнал до заключението, че американците могат да водят световна война от помещението под Гроувнър Скуеър, без Уайтхол да има и най-малка представа.

— Кой им позволи да го построят? — беше попитал министър-председателят.

— Вие, сър — бе отговорил Греъм.

Веднъж установили мястото за събиране, оставаше по-незначителният въпрос с поканените. Сиймор се боеше, че списъкът с желаещите да присъстват е страшно дълъг — дължината му го принуди да напомни на събратята си, че провеждат разузнавателна операция, а не правят премиера в Уест Енд. И след като операцията се очакваше да произведе материал, неподходящ за масово разпространение, тя трябваше да се ръководи с голямо внимание. Другите агенции щяха да бъдат информирани за резултатите, но не можеха да присъстват под никакъв претекст при провеждане на операцията. Списъкът с гости се сведе до ръководителите на трите служби, тримата членове на тайното сътрудничество, които винаги извършваха неприятните и отхвърляни от всички задачи, а за последствията мислеха по-късно.

Въпреки че точното местонахождение на лондонския оперативен център на ЦРУ беше внимателно пазено в тайна, Греъм Сиймор знаеше с доста голяма точност, че се намира на дванайсет метра под югозападния ъгъл на Гроувнър Скуеър. Беше му забавна мисълта, че всеки ден стотици неспокойни кандидати за виза се тълпяха отгоре, а сред тях се криеше по някой джихадист, решен да извърши нападение на американска земя. Тъй като съоръжението не съществуваше официално, нямаше и официално име. Тези, които знаеха за съществуването му, го споменаваха само като „Крилото“. Централната част представляваше подобна на амфитеатър контролна зала, заета основно от няколко големи видеоекрана, на които можеше да се прожектира безопасно от почти всяко място на планетата. В пряко съседство се намираше остъклена звукоизолирана зала, наричана с умилителния прякор „Аквариума“. Наред с нея имаше и дузина сиви кабинки, запазени за богатото разнообразие от буквени съкращения на американските агенции, замесени в борбата с тероризма и разузнаването. Дори Греъм Сиймор, чиято основна задача си оставаше контрашпионажът, трудно запомняше имената им. Американските служби за сигурност, мислеше си той, много приличаха на американските автомобили — огромни и лъскави, но в края на краищата неефективни.

Вече минаваше шест вечерта, когато Сиймор най-после получи достъп до „Крилото“. Ейдриън Картър седеше на обичайното си място в задната част на контролната зала, Ари Шамрон се бе настанил отдясно на него, напълно погълнат от никотиновия дим. Сиймор седна на обичайното си място — отляво на Картър, и втренчи поглед във видеоекраните. В средата на екраните се виждаше статичен кадър от охранителна камера от вътрешността на Файненшъл Джърнъл — работното място на новия им полеви агент Зоуи Рийд.

За разлика от другите й колеги във Файненшъл Джърнъл, денят на Зоуи беше обект на подробно наблюдение от разузнавателните служби на три нации. Те знаеха, че денят й е започнал зле — с двайсетминутно закъснение на натоварената северна линия на метрото. Знаеха, че е пристигнала на работа в 9,45 ч., че е обядвала със свой информатор в старомодно бистро близо до „Сейнт Пол“ и на връщане към работа е влязла в аптека от веригата „Бутс“ за няколко лични вещи, които не можаха да идентифицират. Знаеха още, че й се е наложило да изтърпи няколко неприятни часа в присъствието на адвокат на Файненшъл Джърнъл заради заплахата на „Емпайър Аероспейс“ да я съдят за клевета заради изнесеното в статията й. След това беше привикана против волята си в офиса на Джейсън Търнбъри за още една лекция за разходите й, които бяха дори по-високи от тези през предишния месец.

Зоуи излезе от сградата на Файненшъл Джърнъл в 18,15 ч., няколко минути по-късно, отколкото Габриел се бе надявал, и махна за такси. Една кола веднага спря до тротоара и бързо я закара до гара Сейнт Панкрас. Тя мина през паспортния контрол за рекордно кратко време и се насочи към перона, където бе разпозната от един банкер развратник от лондонското Сити, обявил се за най-големия й фен.

Зоуи се уплаши, че мъжът може да седне близо до нея, но се успокои, когато установи, че по време на пътуването компания ще й прави тихото тъмнокосо момиче от Хайгейт, което се представи като Сали. Още четирима от членовете на екипа пътуваха в същия вагон, включително дребният мъж с рядка коса, когото тя познаваше като Макс, и непринуденият англичанин Дейвид. Никой от тях не си направи труда да извести оперативния център в Гроувнър Скуеър, че Зоуи се е качила във влака. За това се бе погрижила охранителната камера.

— Дотук добре — каза Шамрон, без да отмества очи от видеоекрана. — Сега ни трябва главният герой.

* * *

Когато Шамрон изричаше тези думи, тримата майстори на шпионажа вече знаеха, че Мартин Ландесман притеснително изостава от графика си. Той започна деня с едночасово гребане в спокойните води на Женевското езеро, след това се качи на частния си самолет, придружен от неколцина съветници, за кратко пътуване до Виена. Там посети офисите на голяма австрийска химическа компания, а когато се появи отново в три следобед, преваляваше слаб сняг. По това време божествата на разузнаването решиха да саботират плановете му и докато Ландесман и антуражът му стигнат до летище Швехат, лекият снеговалеж се бе превърнал в истинска снежна буря.

През следващите два часа Свети Мартин седеше с монашеско спокойствие във ВИП чакалнята на виенските авиационни служби, докато свитата му трескаво се мъчеше да осигури коридор за излитане. Всички налични метеорологични данни показваха, че предстои или продължително забавяне, или дори затваряне на летището. По някакво чудо самолетът на Мартин получи единственото разрешение онази вечер и се приземи в Париж преди пет и половина. В съответствие със заповедта на Габриел никакви снимки не бяха правени, докато Мартин и антуражът му не излязоха от летището и не се качиха в чакащия конвой от черни мерцедеси S-класа. Три от колите се насочиха към хотел „Де Крийон“, а една — към изящната кремава жилищна сграда на Ил Сен Луи.

За Габриел Алон, който стоеше на прозореца на тайната си квартира от другата страна на Сена, пристигането на Мартин Ландесман бе от голямо значение, защото това беше първата му среща на живо с набелязаната жертва. Мартин се появи от задната седалка на колата си с елегантна кожена компютърна чанта в едната ръка и непридружаван от никого, се вмъкна в сградата. Мартин, човекът от народа, помисли си Габриел. Мартин, който беше на няколко часа от разобличаването си. Подобно на всичките му публични изяви, и тази беше кратка, но остави незаличимо впечатление. Дори и Алон трябваше да признае неохотното си професионално възхищение за цялостното представяне на Мартин.

Габриел вдигна бинокъла за нощно виждане и огледа бойното поле. Яков беше в пежото седан, паркирано до реката; Одед беше в реното, вмъкнато в тясната уличка до сградата на Мартин, а Мордекай беше в микробус форд, паркиран до подножието на Пон Мари. И тримата щяха да прекарат безсънно бдение през нощта, както и тримата мъже в черния мерцедес S-класа, паркиран пред Ке дьо Бурбон № 21. Единият беше Анри Касен, обичайният шофьор на Мартин в Париж. Другите двама бяха професионални бодигардове, наети от „Центрум Секюрити“. Точно тогава Габриел чу кратко припукване. Той свали бинокъла и се обърна към Киара, която бе приведена над лаптопа, следейки аудиопотока от мобилния телефон на Зоуи.

— Проблем ли има?

Киара поклати глава.

— Изглежда, влакът минава през тунел.

— Тя къде е?

— На по-малко от километър северно от гарата.

Габриел отново се обърна към прозореца и вдигна бинокъла. Мартин беше на най-горната тераса, вгледал се в реката, с телефон до ухото. Няколко секунди по-късно Габриел чу двукратно позвъняване от компютъра на Киара, последвано от гласа на Зоуи.

— Здравей, скъпи.

— Къде си?

— Влакът влиза в гарата.

— Как мина пътуването?

— Добре.

— А денят?

— Изключително неприятен.

— Какво има?

— Адвокати, скъпи. Проклетите адвокати.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Искрено се надявам.

— Ще се видим след малко.

Връзката прекъсна. Киара вдигна поглед от компютъра и каза:

— Добра е.

— Така е. Но е лесно да лъжеш по телефона. Много по-трудно е, когато сте лице в лице.

Габриел се върна на поста си до прозореца. Мартин отново говореше по телефона, но този път Алон не можеше да чуе разговора.

— Зоуи слезе ли вече от влака?

— Тъкмо стъпва на перона.

— В правилната посока ли се насочва?

— Да, и то със завидна скорост.

— Умно момиче. Сега да се надяваме, че ще успее да стигне до колата, преди някой да й открадне чантата.

* * *

За Зоуи винаги бе било тайна защо влакът „Евростар“ от Лондон до Париж, едва ли не най-бляскавата железопътна линия на света, спираше в дупка като парижката Гар дю Нор. Това беше негостоприемно място дори посред бял ден, но в 22,17 ч. в студена зимна вечер бе просто ужасяващо. Картонени чашки и опаковки от храна бяха разхвърляни около преливащите кошчета за боклук, замаяни наркомани блуждаеха безцелно, а изтощени сезонни работници дремеха върху смачкания си багаж, чакайки влак за никъде. Пристъпвайки на открито, в тъмнината на площад „Наполеон Трети“, Зоуи веднага бе забелязана от поне трима просяци. Навела глава, тя се промъкна, без да каже и дума, и се качи в черен седан с името РИЙД на прозореца.

Когато колата се понесе напред, младата жена усети как сърцето й се блъска в гърдите. Изведнъж си помисли да помоли шофьора да я върне обратно на гарата. След това погледна през прозореца и видя успокояващата гледка на каращ до тях мотоциклетист. Зоуи позна обувките. Бяха на снажния русоляв оперативен агент със сиви очи, който говореше с руски акцент.

Тя погледна напред и любезно отклони опитите на шофьора да завърже разговор. Не й се бъбреше с непознати. Не и сега. Мислите й бяха заети с по-важни неща. Двете задачи, които бяха причината за вербуването й. Двете задачи, които щяха да превърнат живота на Мартин в отворена книга. Припомни си всичко за последен път, после затвори очи и направи усилие да го забрави. Габриел я беше научил на серия от упражнения. Трикове на паметта. Трикове на занаята. Задачата й бе улеснена от факта, че не трябваше да се преструва. Трябваше само да върне времето няколко дни назад, преди да се качи в колата на Греъм Сиймор. Трябваше да стане Зоуи преди разкритията. Зоуи преди истината. Зоуи, която пазеше тайната от колегите си във Файненшъл Джърнъл. Зоуи, която залагаше репутацията си за човек, познат на целия свят като Свети Мартин.

Умът е като басейн, Зоуи. Може да се пълни и изпразва по желание…

И точно тази „версия“ на Зоуи Рийд слезе от колата и пожела лека нощ на шофьора. Тази Зоуи Рийд набра по памет кода на входната врата и се качи в изискания асансьор. Няма никаква обезопасена къща в Хайгейт, каза си тя. Нито сърдечен англичанин на име Дейвид. Няма зеленоок убиец Габриел Алон. В момента има само Мартин Ландесман. Мартин, който сега стоеше на вратата с бутилка от любимото й „Монтраше“ в ръка. Мартин, чиито устни притиснаха нейните. Мартин, който й казваше колко я обожава.

Трябва да си влюбена в него само още една нощ.

А след това?

Връщаш се към стария си живот, сякаш нищо не се е случило.

* * *

Новината за пристигането на Зоуи се появи на екраните на оперативния център в 21,45 ч. лондонско време. Нарушавайки отдавна установените наредби, Ари Шамрон веднага запали една от своите смрадливи турски цигари. Нямаше какво да прави, освен да чака. А как само мразеше чакането!