Даниъл Силва
Аферата Рембранд (38)

37. Летище „Бен Гурион“, Израел

На летище „Бен Гурион“ има помещение, за което знаят само шепа хора. То се намира вляво от паспортния контрол, зад необозначена врата, която е винаги заключена. Стените му са от здрав йерусалимски пясъчник, а мебелировката по нищо не се различава от обичайната за летището: черни кожени дивани и винилови столове, модулни ъглови маси, евтини лампи, които пръскат ярка светлина. Има два прозореца, единият от които гледа към самолетната писта, а другият — към залата за пристигащи. И двата са с монтирано висококачествено стъкло за едностранно виждане. Запазено специално за агенти на Службата, това помещение неизменно беше първата спирка у дома след операция зад граница. Оттам бе и трайно наслоеният мирис на тютюн, изкипяло кафе и мъжко напрежение. Хигиенистите бяха изпробвали всички налични на пазара препарати за отстраняване на тези следи, но миризмите си оставаха. Подобно на враговете на Израел, те също не можеха да се победят с конвенционални средства.

Габриел се бе озовавал в тази стая — или в подобни на нея, безчет пъти. Бе влизал тук и триумфиращ, и посърнал. Тук го бяха посрещали и с възклицания, и с утешителни слова. А веднъж дори се бе наложило да го докарат тук с рана от куршум в гърдите. Обикновено тук го посрещаше Ари Шамрон. Сега обаче, когато пристъпиха през прага на стаята, двамата с Киара завариха вътре Узи Навот. Беше свалил поне петнайсетина килограма от последната им среща. Носеше стилни очила, които му придаваха по-скоро вид на главен редактор на модно списание. Хронометъра от неръждаема стомана, който носеше навремето подобно на Шамрон, сега вече го нямаше. На негово място се бе появил ръчен часовник с правоъгълна форма, който изключително добре пасваше с тъмносиния му, шит по поръчка костюм и бялата риза. Метаморфозата вече бе приключила, помисли си Габриел. Всички следи от закаления оперативен агент сега бяха внимателно заличени. Узи Навот вече бе завършен офицер от щаба, шпионин в разцвета на силите си.

Навот ги огледа безмълвно за няколко секунди с истинско облекчение. След това, удовлетворен, че Габриел и Киара не са понесли някакви сериозни наранявания, лицето му внезапно потъмня.

— Моментът е наистина специален — накрая изрече той. — Първата ми криза с личния състав като шеф. Трябваше да се очаква, че ти ще бъдеш в центъра й. Но пък, от друга страна, нещата изглеждат и доста скромни за твоите стандарти: само една взривена сграда; осем жертви, сред които един от най-прочутите аржентински журналисти и социални критици.

— Двамата с Киара сме добре, Узи. Благодаря за загрижеността.

Навот махна с ръка помирително, сякаш искаше да каже, че държи тонът на този разговор да остане в рамките на благоприличието.

— Наясно съм, че статутът ти в момента е някак неустановен, Габриел. Но пък няма две мнения относно правилата, които управляват действията ти. След като твоите паспорти и самоличности все още се управляват от Службата, ти си длъжен да ме информираш къде ходиш. — Навот направи пауза. — Нали си спомняш как ми даде това обещание, Габриел?

Габриел потвърди с кимане.

— А кога смяташе да ме уведомиш за новото си приключение?

— Това беше личен въпрос.

— Личен ли?! Няма лични неща, когато става въпрос за теб. — Узи се начумери. — И какво, по дяволите, сте търсели в жилището на Алфонсо Рамирес?

— Издирвахме един портрет от Рембранд — отговори Габриел. — Както и голяма сума пари.

— А аз си помислих, че ще е нещо скучно — тежко въздъхна Навот. — Предполагам, че целта на покушението сте били вие, а не Алфонсо Рамирес?

— Опасявам се, че е така.

— Имаш ли заподозрени?

— Един-единствен.

* * *

Те се качиха на бронираната лимузина на Навот и поеха по магистрала 1 към Йерусалим. Киара седна между двамата като преграда. Узи отначало изглеждаше заинтригуван от разказа на Габриел, но към края на изложението ръцете му вече бяха скръстени в защитна поза пред гърдите, а лицето му бе придобило израз на отявлено неодобрение. Навот си беше такъв. Макар като бивш полеви агент да бе преминавал през обучение как да прикрива емоциите си, той така и не се бе научил да се овладява, когато е раздразнен.

— Възхитителна история! Но ако целта на малката ви екскурзийка е била да откриете картината на Джулиан Ишърууд, към сегашния момент не изглежда да сте отбелязали особен прогрес. По-скоро ми се струва, че сте настъпили някого много здраво по пръстите. Двамата с Киара сте щастливци, че още сте живи. Вземете си поука. Заровете този случай в някоя много дълбока дупка и забравете за него. Джулиан ще го преживее. Връщайте се обратно в крайбрежната ви колиба в Корнуол. Живейте си живота. — Навот направи пауза и после запита: — Нали това искахте в края на краищата?

Габриел не отговори.

— Може нещата да са започнали като издирване на открадната картина, Узи, но вече излязоха от тези рамки. Ако е вярно това, на което се натъкнахме, Мартин Ландесман в момента седи върху планина от крадени пари. Двамата с баща му вече отстраниха няколко души, за да съхранят тайната си. Затова се опитаха да убият и нас в Буенос Айрес. Но не бих могъл да го докажа сам. Нуждая се от…

— От ресурсите на Службата?! — Навот го изгледа невярващо. — Може би е убягнало от вниманието ти, но Израел в момента е изправен пред по-сериозни заплахи. Нашите приятели от Иран са на прага да се превърнат в ядрена сила. В Ливан пък „Хизбула“ се готви за открита война. Пък и в случай че вестите не стигат до Корнуол, понастоящем ние не сме кой знае колко популярни на световната сцена. Не че не възприемам откритията ти сериозно, Габриел. Просто имаме други главоболия в момента.

Киара се обади за пръв път:

— Сигурно би разсъждавал по друг начин, ако се запознаеш с Лена Херцфелд.

Навот вдигна длан защитно.

— Виж, Киара, в един съвършен свят щяхме сигурно да погнем всички Ландесмановци по света. Но този свят не е съвършен. Ако беше, Службата щеше да затвори врати, а ние щяхме да си живеем дните, отдадени на идилични мисли.

— Тогава какво ще правим? — попита Габриел. — Просто ще си измием ръцете ли?

— Нека Ели да поеме нещата. Или пък пуснете по тази следа хрътките от агенциите за реституция след холокоста.

— Ландесман и адвокатите му ще ги смачкат като мухи.

— По-добре тях, отколкото вас. Предвид миналото ти, едва ли тъкмо ти ще си най-добрият кандидат за борец срещу Ландесман. Той разполага с доста високопоставени приятели.

— Аз също.

— Които ще се откажат от теб, щом научат, че си тръгнал срещу човек, който раздава толкова много пари. — Навот притихна за миг. — Ще ти кажа нещо, за което сигурно ще съжалявам впоследствие.

— Тогава по-добре не го казвай.

Узи не последва съвета му.

— Ако беше поел директорското място, както настояваше Шамрон, тогава тези решения щеше да ги вземаш ти. Обаче…

— За това ли е всичко, Узи? Искаш да ме поставиш на място?

— Не се ласкай, Габриел. Решението ми се основава на необходимостта да определям приоритети. А един от приоритетите ми е да поддържам добри отношения с тайните служби и разузнавателните агенции от Западна Европа. Последното нещо, от което се нуждаем в момента, е необмислена операция срещу Мартин Ландесман. Тук дискусията ни официално приключва.

Габриел се загледа умислено през прозореца, докато колата свиваше по улица „Наркис“. В края й се намираше малка жилищна кооперация, прикрита от огромен разлистен евкалипт в градинката. Когато колата спря пред входа й, Навот се размърда притеснено на седалката. Конфронтациите очи в очи не бяха сред силните му страни.

— Съжалявам за настоящите обстоятелства, но все пак добре дошли у дома. Качете се горе и се покрийте за няколко дни, докато не закърпим положението с Буенос Айрес. И се опитайте да поспите. Не ме разбирай погрешно, Габриел, но имаш кошмарен вид.

— Не мога да спя в самолети, Узи.

Навот се ухили:

— Хубаво е да науча, че някои неща никога не се променят.