Даниъл Силва
Аферата Рембранд (10)

9. Заливът Гънуолоу, Корнуол

След случилото се всички ангажирани страни бяха единодушни, че издирването на откраднати творби никога не започва по един и същи начин. Броени минути след като прие задачата, оттеглилият се израелски екзекутор и шпионин Габриел Алон дискретно се обади не на някого другиго, а на Греъм Сиймор — заместник-директора на британските тайни служби МИ5. Сиймор изслуша молбата на Габриел и веднага се свърза с вътрешния министър, който, на свой ред, позвъни на началника на полицията на Ейвън и Съмърсет, чийто участък се намираше в Портисхед. Тук запитването срещна първото си препятствие, но то бързо бе преодоляно веднага щом началникът на полицията получи повторно обаждане. Този път от Даунинг Стрийт. До вечерта Габриел бе постигнал първата малка, но значима победа — покана да направи оглед на дома и ателието на стария си венециански колега Кристофър Лидел.

На следващата сутрин той се събуди сам в леглото. Това бе необичайно, защото винаги ставаше пръв. Остана известно време така, заслушан в течащата вода в банята, а после се запъти към кухнята. Там си приготви голяма чаша кафе с мляко, а после включи лаптопа си и запрехвърля утринните новини. По навик пред очите му най-напред попаднаха вестите от Средния изток. Шестнайсетгодишна девойка извършила самоубийствен атентат на препълнен пазар в Афганистан; мистериозна експлозия в отдалечена провинция на Йемен отнела живота на трима високопоставени лидери на Ал Кайда; клоунът президент на Иран произнесъл поредната си пламенна реч как Израел трябва да се заличи от лицето на земята. Воден от новата вашингтонска администрация, цивилизованият свят избъбряше дежурните си завоалирани заплахи за санкции, докато в Йерусалим израелският премиер отправяше предупреждение, че при всяко завъртане на центрофугата иранците се приближават до ядреното оръжие.

Габриел изчете тези новини със странно усещане за отдалеченост. Беше дал повече от трийсет години от живота си в защита на държавата Израел — и косвено на нейните западни съюзници. Ала сега, след като най-сетне бе убедил Службата да го освободи, можеше само да се пита какви ли истини се крият зад новинарските заглавия. Всички съжаления за оттеглянето обаче скорострелно се изпариха в мига, щом Киара влезе в стаята с все още влажни коси и блестяща кожа. Габриел вдигна поглед над компютъра и й се усмихна. Поне за момента беше напълно готов да остави проблемите на Иран и ислямския тероризъм в ръцете на други мъже.

Беше вече девет и петнайсет, когато двамата седнаха в своя „Рейндж Роувър“ и се отправиха към залива Гънуолоу. Трафикът беше умерен, а времето — променливо: яркото слънце бързо отстъпваше място на библейски валежи. Към десет подминаха Тръро, към единайсет — Ексетър, а по пладне вече влизаха в югозападните покрайнини на Гластънбъри. На пръв поглед градчето даваше вид на заможно и скучновато английско пазарско селище. Едва когато стигнаха до Магдалин Стрийт, истинският облик на Гластънбъри започна да се разкрива пред очите им.

— О, небеса, къде попаднахме? — промълви Киара.

— На Венера — отвърна Габриел.

Той сви в комплекса „Хенли Клоуз“ и изключи двигателя. Пред къща номер 8 ги чакаше детектив инспектор Роналд Харкнес от Отдела за криминални разследвания към полицейския участък на Ейвън и Съмърсет. Инспекторът беше червендалест и носеше блейзър, който явно помнеше по-добри времена. Ако се съдеше по изражението му, нямаше никакво желание да стои на това място, което бе напълно разбираемо. По-висшестоящи сили го бяха засилили тук. Бяха му спуснали инструкции да отключи местопрестъплението за оглед от някакви следователи на име Роси, специалисти в областта на изобразителното изкуство. Висшестоящите сили също така бяха наредили на Харкнес да оказва пълно съдействие, да отговаря изчерпателно на всякакви въпроси и да не се меси в работата на следователите. Нещо повече, беше му напомнено, че има някаква вероятност той да разпознае господин Роси. Ако това се случеше, очакваше се Харкнес да задържи устата си затворена, а очите си — сведени.

След дежурните ръкостискания инспекторът подаде на гостите си по един чифт ръкавици и калцуни и после ги поведе през занемарената градина. Към входната врата бе прикрепена зелена табелка, забраняваща достъпа на неупълномощени лица. Габриел опипа касата на вратата за признаци от взлом, но не откри нищо. След това пристъпи във фоайето и бе посрещнат от лека миризма, която веднага определи като ацетон. Харкнес затвори вратата подир тях. Габриел разгледа клавиатурата на алармата на стената.

— Висококачествена система за сигурност — отбеляза Харкнес, след като проследи погледа му. — Последната регистрирана дейност е била в шест и петдесет и три вечерта на убийството. Смятаме, че тогава жертвата се е прибирала от вечеря. След като е отворил вратата, той незабавно е въвел паролата за деактивиране на алармата. За съжаление, след това не я е включил отново. Според охранителната фирма, рядко е включвал системата, докато си е бил у дома. Допускаме, че крадецът е бил наясно с това.

— Крадецът?

Инспекторът кимна утвърдително.

— Вече имаме заподозрян. Изглежда, е прекарал поне три дни в Гластънбъри, за да опознае къщата и навиците на жертвата. Впрочем двамата с господин Лидел даже са вечеряли заедно вечерта на убийството. — Харкнес замълча за миг. — Тоест, не точно заедно. Погледнете.

Той измъкна от вътрешния си джоб две фотографии, направени от охранителна камера, и ги връчи на Габриел. На първата се виждаше как Кристофър Лидел излиза от кафене „Стоте маймуни“ в 18,32 ч. вечерта на убийството. На втората младолик мъж с къса опашка, изтъркани джинси и вехта фланелка напускаше същото заведение точно три минути по-късно.

— Разполагаме с още няколко кадъра, заснети от камери покрай енорийската църква „Св. Йоан“ и забавачката към нея, където учи дъщеричката на Лидел. Тъжна работа! А е чудесно детенце.

— Но нямате снимки на убиеца в близост до къщата?

— За съжаление, периметърът, който се покрива от камери, свършва на две-три преки по-надолу. — Инспекторът се вторачи в Габриел. — Но това, предполагам, вече сам сте го забелязали, нали, господин…?

— Роси — представи се Габриел, докато разучаваше лицето на заподозрения. После подаде снимките на Киара.

— Британец ли е? — поинтересува се тя.

— Според нас не е. Бил се е подслонил при група бездомници нюейджъри на няколко километра от града. Според разказите им, говорел английски с отявлен френски акцент и карал мотоциклет. Представил им се като Люсиен. Момичетата доста си паднали по него.

— И вероятно след убийството вече не се вясва на охранителните камери? — запита Киара.

— Изпарил се е яко дим. — Инспекторът пое снимките от Киара и отново се вгледа в Габриел. — Откъде желаете да започнем?

— От ателието.

— Горе, на тавана.

Поведе ги по тясното стълбище и се спря на малка площадка на междинния етаж. Беше пълно с жълти следствени триъгълници и огромни петна засъхнала кръв. Габриел хвърли поглед към Киара. Лицето й остана безизразно.

— Ето тук бе открит трупът на Лидел — обясни Харкнес. — Ателието е на горния етаж.

Инспекторът прекрачи внимателно следствените триъгълници и се заизкачва нагоре по стъпалата. Габриел влезе последен в ателието и търпеливо изчака Харкнес да включи халогенните работни лампи. Острата им бяла светлина му беше позната до болка, както и всички останали предмети из помещението. С някои дребни изключения, Габриел даже можеше да сбърка това ателие със собственото си. В средата на стаята имаше изправен триножник с фотоапарат „Никон“, насочен към опразнен статив. Вдясно от статива се виждаше масичка на колелца, отрупана с разтворители, бои и четки със самуров косъм номер 7 на „Уинсър и Нютън“. Номер 7 бяха любимите четки на Умберто Конти. Той обичаше да казва, че опитният реставратор е способен на абсолютно всичко, стига да държи в ръка номер 7.

Габриел вдигна едно от шишенцата с боя — беше ализарин оранжево, произвеждано някога от имперската химическа индустрия на Великобритания, а днес почти невъзможно да се намери. Примесено с прозрачно черно, то създаваше неповторим и великолепен блясък. Самият Габриел вече почти бе изчерпал личните си запаси от него. На реставратора в него му се прииска небрежно да пъхне това шишенце в джоба си. Вместо това обаче, той го постави обратно на масичката и огледа пода на ателието. Имаше поставени няколко следствени триъгълника.

— Открихме натрошено стъкло тук, както и два малки памучни тампона. Също така намерихме следи от някаква химична смес. В лабораторията все още се мъчат да определят каква е.

— Кажете на лаборантите си, че сместа е от ацетон, метил-прокситол и минерален спирт.

— Звучите доста уверен в преценката си.

— Така е.

— Ще поясните ли?

Този път отговори Киара:

— Най-вероятно в лабораторията ви ще установят, че съотношението в разтвора е било две части ацетон, една част метил-прокситол и десет части минерален спирт.

Инспекторът я изгледа, респектиран. Очевидно вече започваше да си задава въпроса за истинската самоличност на тези двама „следователи“, които имаха връзки в МИ5 и на Даунинг Стрийт.

— Ами памучните тампони?

За да му покаже, Габриел взе от масичката дървена пръчица с размерите на молив.

— Лидел е отстранявал замърсеното лаково покритие на картината. Навивал е памук на върха тук и лекичко го е прокарвал по повърхността на платното. Когато памукът се напои, го е пускал на пода и е свивал нов. Изглежда, най-вероятно е работил, когато крадецът е проникнал в къщата.

— Откъде знаете?

— Добрият реставратор винаги почиства ателието си след работа. А Кристофър Лидел беше много добър реставратор.

Габриел се обърна към фотоапарата. Дълъг кабел го свързваше с компютър iMac на Apple с огромен монитор, който бе поставен в другия край на ателието върху старинна библиотечна масичка с кожен плот. До компютъра имаше купчина монографии за живота и творчеството на Рембранд, сред които изпъкваше безценното издание „Рембранд: пълен каталог на творбите“ от Густаф ван Беркел.

— Бих искал да разгледам снимките, които е правил на платното.

Харкнес сякаш се помъчи да измисли аргумент да откаже, но не се сети за нищо. С Киара, надзъртаща над рамото му, Габриел включи компютъра и кликна на папка, озаглавена РЕМБРАНД, ПОРТРЕТ НА МЛАДА ЖЕНА. В папката имаше осемнайсет снимки, някои от които бяха правени, след като Лидел вече бе започнал да отстранява стария лак. Три кадъра се фокусираха върху две тънки ивици — една съвършено отвесна и една съвършено хоризонтална, — които се пресичаха на няколко сантиметра от лявото рамо на Хендрике. През дългата си кариера Габриел беше виждал немалко повърхностни гънки, обаче тези две ивици бяха наистина необичайно тънки и прави. Очевидно Лидел също им беше обърнал подобаващо внимание.

Имаше и още нещо, което Габриел реши да потърси в компютъра. Част от задълженията на всеки реставратор беше да си води дневник с процедурите, които извършваше върху дадено произведение. Особено пък когато ставаше дума за важна творба като наскоро открит Рембранд. Макар Лидел да беше все още в началото на реставраторския процес, най-вероятно щеше вече да е въвел в дневника си своите първоначални наблюдения. Без да пита повторно за позволение, Габриел пусна текстообработващата програма и отвори най-скорошния документ. Представляваше две страници, изпълнени с текст в типичния за Лидел точен и научен стил. Габриел ги изчете набързо с абсолютно безизразна физиономия. Като потисна желанието да кликне на бутона Print, той затвори документа и папката със снимките.

— Нещо необичайно? — поинтересува се инспекторът.

— Не — отвърна сухо Габриел. — Нищичко.

— Има ли друго, което бихте желали да разгледате?

Габриел изключи компютъра и кимна:

— Само още едно нещо.