Даниъл Силва
Аферата Рембранд (62)

61. Мейфеър, Лондон

Съобщението от Женева светна на екраните на оперативния център на ЦРУ под Гроувнър Скуеър. На обичайните си места там седяха Греъм Сиймор, Ейдриън Картър и Ари Шамрон. За разлика, от останалите им срещи до този момент, сега към тях се бяха присъединили още двама от членовете на операция „Шедьовър“. Единият беше Узи Навот, а другият — Киара Алон. И петимата се взираха в мониторите като заблудени пасажери, очакващи дълго отлаган полет. Шамрон вече бе започнал да върти нервно старата си запалка „Зипо“ между пръстите си. Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

— Някой знае ли какво ще рече това предстоящо?

— Готови да тръгват — поясни Греъм Сиймор.

— Увиснали в безтегловност — добави Ейдриън Картър.

Шамрон се намръщи и погледна към Киара, която бързо напечата няколко букви на лаптопа си. Секунди по-късно на екраните се появи ново съобщение.

„ОТПЪТУВАНЕТО Е В ПРОГРЕС…“

— Какъв е бил проблемът? — запита Шамрон.

— Ципът на Зоуи заял.

— Кой й е помогнал?

— Господин Олбрайт от „Маркъм Капитъл Адвайзърс“.

Шамрон се усмихна. Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

* * *

Михаил стоеше пред асансьорите на шестия етаж на грандхотел „Кемпински“ и се оглеждаше в декоративното огледало от опушено стъкло. Дрехите му бяха семпли, но елегантни: смокинг „Бриони“, едноцветна официална риза, традиционна папийонка. Смокингът бе специално скроен, за да скрие двата електронни компонента, пришити на кръста му. Стегнатият възел на папийонката му бе плод от съвместните усилия на трима полеви агенти на израелските тайни служби и на немалко количество предоперативна истерия.

Михаил се наведе към огледалото, приглади русия си перчем и разгледа лицето си. Беше трудно да повярва, че вижда същото онова хлапе от запуснатия жилищен блок в Москва. Хлапе, което беше изтърпяло толкова бой и обиди от руските си събратя само заради това, че е прокълнато да носи името на патриарха^[1]. Хлапе, което по-късно се бе преместило да живее в Израел със семейството си и там се бе научило да се бие. Тази вечер обаче му предстоеше да води битка по друг начин — изправяйки се срещу човек, който даваше на моллите в Иран властта да реализират най-смелите си фантазии. Тази вечер той нямаше да бъде Михаил Абрамов. Днес бе истински руснак, с руско име и сериозни суми в руските си джобове.

Той чу една врата да се затваря по-надолу в коридора. Секунди по-късно се появи Зоуи, ослепителна в своята рокля „Диор“. Михаил я целуна формално по двете бузи заради хотелските камери и сетне направи крачка назад, за да й се порадва.

— Предчувствам, че тази вечер ще бъдеш в центъра на вниманието.

— По-добре аз, отколкото ти.

Михаил се засмя и отстъпи път на Зоуи в асансьора. Долу във фоайето Йоси и Римона пиеха кафе до газовата камина, докато Дина и Мордекай разговаряха с аниматора за местните ресторанти. Михаил подаде ръка на Зоуи и я изведе през главния вход. Там ги посрещна портиер с разтревожена физиономия.

— Боя се, че има малък проблем, господин Данилов.

— Какъв?

— Има прекалено много коли.

— Може ли да ми обясниш по-ясно? — запита Михаил с нетърпеливата интонация на богаташите, били те руснаци или не. — Закъсняваме за много важно събитие.

Портиерът се обърна и посочи през въртящата се врата към очакващия ги мерцедес. Яков бе застанал до задната врата с ръка на дръжката. Физиономията му бе безизразна маска.

— Това е вашата кола, господин Данилов.

— Тогава какъв е проблемът?

Портиерът посочи към друг мерцедес — „Майбах 62S“. Двама елегантни мъже в тъмни палта бяха застанали до багажника с ръце в джобовете. Михаил разпозна по-възрастния от разузнавателните снимки. Беше Йонас Брунер.

— А онази кола — каза портиерът — е за госпожица Рийд.

— Кой я изпраща?

— Господин Мартин Ландесман.

— Направи ми услуга. Предай на тези мъже, че двамата с госпожица Рийд ще пътуваме с моята кола.

— Но те бяха доста настоятелни госпожица Рийд да пътува с тях.

Михаил каза на Зоуи да го изчака във фоайето и излезе навън. Йонас Брунер незабавно тръгна към него и се представи.

— Бихте ли ми обяснили какво става тук? — попита Михаил.

— Господин Ландесман вече е уредил вашия транспорт до Вила Елма. Извиняваме се, че не ви уведомихме своевременно. Недоглеждането е по наша вина.

— Чия „наша“?

— Аз работя за господин Ландесман.

— Като какъв? — Безсмислено бе да пита.

— Като негов личен асистент — уклончиво отвърна Брунер.

— Разбирам. Е, предайте на господин Ландесман нашата признателност за щедрото му предложение, но ще ползваме нашата кола.

— Опасявам се, че господин Ландесман ще остане засегнат от подобно развитие. — Брунер протегна ръка към майбаха. — Заповядайте, господин Данилов. Убеден съм, че двамата с госпожица Рийд ще намерите нашата кола за изключително комфортна.

Михаил се извърна и хвърли поглед към Зоуи, която го наблюдаваше през стъклото, сякаш целият спектакъл й се струваше леко комичен. Което, разбира се, съвсем не бе така. В действителност това бе първото важно решение за Михаил тази вечер. Далеч по-скоро от предвиденото. Ако откажеше поканата, щеше да изглежда подозрително. Но ако приемеше, това щеше да означава да бъде под контрола на Мартин от самото начало. Михаил Абрамов държеше да пътуват с неговата кола. Михаил Данилов обаче знаеше, че няма друг избор, освен да приеме. В противен случай цялата вечер щеше да започне с неприятно напрежение. Той погледна отново към Брунер и успя да се усмихне леко.

— С удоволствие ще пътуваме с вашата кола. Да освободя ли шофьора си, или да го инструктирам да ни прибере довечера?

— След края на приема ние ще ви върнем обратно, господин Данилов.

Михаил се обърна и кимна на Зоуи да излезе отвън. Брунер отвори задната врата на майбаха и се усмихна.

— Добър вечер, госпожице Рийд.

— Добър вечер, Йонас.

— Изглеждате великолепно тази вечер.

— Благодаря, Йонас.

* * *

Яков изгледа как другият мерцедес завива по още неосветената Ке дю Монблан и после вдигна микрофона, прикрепен към китката му, до устата си.

— Чухте ли всичко това?

— Чухме — отвърна Габриел.

— Как да процедирам?

— Проследи ги. Внимателно.

* * *

Трийсет секунди по-късно на мониторите в оперативния център на Гроувнър Скуеър се появи ново съобщение. Шамрон изгледа Навот.

— Колко ми струваше тази кола, Узи?

— Сто двайсет и пет хиляди, шефе.

— А колко беше дарението на Михаил за фондацията на Мартин?

— Сто хиляди.

— Навремето откраднах един руски МиГ за по-малко пари, Узи.

— Как искаш да процедираме, шефе?

— Погрижи се тази кола да остане без драскотина тази нощ. Накрая ще си искам парите обратно.