Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (9)

9

Хенри и Лилиан бяха големи любители на кафето. Те го купуваха на зърна от един италиански магазин в Бостън. Имаха цяла колекция от сложни машинки, които бяха започнали да събират още от сватбата си, но не можеха да решат веднъж завинаги кой начин на приготвяне е най-сполучлив. В момента и двамата предпочитаха кафето филтрирано в стъклен съд и професорът по теория на политиката се беше навел над хартиения филтър, като наливаше от време на време по малко вряла вода върху кафето.

На вратата се позвъни. Пратиха Лаура да отвори, тя се върна в кухнята и каза на баща си:

— Някакъв мъж. Иска да говори с тебе.

— Какъв мъж? — попита Хенри.

Лаура сви рамене и се тръшна на един кухненски стол.

Хенри излезе в преддверието и разпозна през мрежата детектива, който беше идвал предишната вечер.

— Извинете, че ви безпокоя, професоре — каза Питърсън, — но има някои нови неща, които би следвало да знаете.

— Влезте — покани го Хенри Рътлидж. И той отново заведе детектива в кабинета си, където двамата седнаха на същите два стола. Питърсън погледна неловко вляво и вдясно и се усмихна.

— Хванахме го — каза той.

— Кого?

— Мъжа.

— Кой мъж?

— Мъжът, който е бил с дъщеря ви. Може да се окаже изнасилване.

— Как… как го открихте?

— По отпечатъците на рамката на леглото. Имаме ги картотекирани. Кражба на кола през петдесет и някоя година.

— Но… това достатъчно доказателство ли е?

— Той си призна. Заловихме го в Белмонт и той направи някои признания. Поне каза, че е бил с нея. Опита се да твърди, че тя го е поканила, но според мене, той я е проследил и я е принудил с нож в гърба. Или нещо подобно.

— Но… Той ли я е бутнал от прозореца?

Усмивката на Питърсън изчезна и той сви вежди. Оптимизмът му се изпари.

— Е, това е малко труден въпрос, защото, между нас казано, той не би го направил. Искам да кажа, не е от тези, които убиват. Просто обикновен негодник. Всъщност той ни се е обадил по телефона. Казва, че тя сама е скочила.

— Може и така да е — продума Хенри Рътлидж. — След случилото се…

— Да… Може би. — Питърсън захапа палеца си. — Но в такъв случай странното е, че изобщо се е обадил.

— Що за човек е той?

— Работи в един бар в търговската част на града. Казва се Бруно Спинети, четиридесетгодишен, женен, с две деца.

Хенри Рътлидж беше пребледнял.

— Ще трябва да вземете показания от Луиза, нали?

— Естествено.

Лилиан влезе. Носеше на табла кафето и три чаши. Тя се усмихна на Питърсън.

— Добър ден. Аз съм майката на Луиза.

Детективът се изправи.

— Добър ден, мисис Рътлидж. Много съжалявам за станалото.

Те седнаха. Лилиан се разположи на бюрото на мъжа си. След това наля кафе на всички.

— Изглежда, че е имало изнасилване — обърна се Хенри към жена си.

Тя кимна, но не отговори нищо.

— Намерили са отпечатъците на мъжа. Той е признал.

— По-точно казано, мадам — намеси се Питърсън, — той призна, че е бил с нея, когато тя е скочила.

— А-а — рече Лилиан.

— Но трябва да е влязъл насила в апартамента й — каза Хенри, — мъж на средна възраст, женен.

— Да — отвърна Лилиан.

Мъжът й се наведе напред и каза с отвращение:

— Името му е Бруно Спинети.

— Исках да ви попитам — обади се детективът, — бихте ли желали да ме придружите до болницата, за да сте там, когато вземем показания от дъщеря ви?

Лилиан и Хенри се спогледаха.

— В интерес на истината е да ви кажа — обърна се майката към детектива, — че напоследък не сме в много добри отношения с дъщеря ни.

— Аха… — Питърсън леко кимна.

Лилиан му се усмихна.

— Нали знаете — разликата между поколенията.

— Да, мадам. Сега много родители имат неприятности с децата си.

— Ние виним изцяло себе си, разбира се — продължи тя с глас, в който ясно се долавяха иронични нотки, — но тъкмо затова по-вероятно е да научите истината, ако ние не присъствуваме.

— Да — обади се Хенри. — Да, точно така.

— Ако и ние сме там, Луиза по-скоро би казала, че тя е изнасилила мъжа — каза Лилиан.

Детективът се засмя.

— Ясно, ясно. Такива са. Напускат дома си, искат да са самостоятелни, докато им се случи някоя такава неприятност.