Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (33)

12

Двамата прекараха останалите седмици от лятната ваканция заедно с цялото семейство в Марта Виниърд. „Африканците“, както ги наричаше Лилиан, заживяха отново по обичайния си начин — Хенри четеше, пишеше и се стремеше да довърши още няколко глави преди започването на учебната година, а Луиза се излежаваше на прохладното Атлантическо крайбрежие и небрежно подхвърляше на приятелите си, че тенът й е от източноафриканското слънце.

На този модерен курорт, разположен на остров край брега на Масачузетс, летуваше и Дани Глинкмън. Луиза го познаваше бегло, тъй като го беше срещала един-два пъти на гости в Кеймбридж — баща му преподаваше в Масачузетския институт по технически науки. Започнаха да се виждат често. Между тях нямаше увлечение, просто се разхождаха насам-натам, плуваха заедно или ходеха в една малка сладкарница на Оук Блъфс. За повече от приятелство не можеше да става и дума, тъй като Дани беше грозноват, по-нисък от Луиза и белязан с всички присъщи на пубертета недостатъци — пъпки, недодяланост и мутиращ глас. Но на Луиза й беше много по-приятно да слуша този глас, отколкото да се прегръща с досадните плажни флиртаджии от сорта на Бени Лафлин, тъй като Дани Глинкмън беше чел много книги, за които тя бе само чувала — книги от такива автори като Маркс и Плеханов.

— Трябва непременно да прочетеш книгите им — каза той на Луиза веднъж, като отиваха към Оук Блъфс.

— Но те са комунисти, нали?

— Разбира се. — Дани сви рамене и се усмихна многозначително.

— Но те не са прави.

— Кой казва, че не са прави?

— Ами… — Луиза разпери неопределено ръце. — Всички.

— А аз не мисля така — каза Дани. — Четох „Комунистическият манифест“ и съвсем не ми звучи невярно. Обратното, звучи напълно убедително.

Луиза поклати глава.

— Не знам… Наистина не знам.

— Трябва да прочетеш и Прудон^[1] — „Всяка собственост е кражба“. На мен много ми харесва.

Дани говореше убедено и това направи силно впечатление на Луиза, тъй като тя не беше чела книги от този род. А ако сама не беше видяла и осъзнала социалната несправедливост, тя може би щеше да се отегчи и от Маркс, и от Дани, както в момента би се отегчила от някое друго момче, чиято тема е Юнг и колективното подсъзнание. Така психиката ни действува на жизнения ни опит и жизненият ни опит на нашите идеи.

— Противно ми е, че имам пари — каза Луиза със заговорнически глас. — Чувствувам се наистина ужасно понякога… Знаеш ли, Дани, в Африка видях бебета… мънички бебета и деца, които нямаха какво да ядат… нищичко за ядене! И нямаха домове и никаква помощ отникъде! Нищичко! А ние се настанявахме в хотелите, ядяхме до пръсване, прислугата се грижеше за дрехите ни…

— Това е положението — каза Дани. — Тук е същото, само че го прикриват.

Луиза изпадна в паника.

— Тука?!

— Децата в индианските резервати измират също като онези в Африка, защото не се хранят както трябва.

— Наистина ли измират?

— Че и в Западна Вирджиния дори — някои от белите деца растат недъгави поради липса на протеин.

— В Западна Вирджиния?… Дани кимна със сериозно лице.

— Винаги е било едно и също. Богатите не дават пет пари за бедните, а в Америка управляват богатите.

— Но комунистите не помагат на бедните повече от нас.

— Разбира се, че помагат. Те не оставят хората да гладуват.

— Но и убиват хора?

— Да.

— А това е лошо, нали?

— Не мисля, че е по-лошо да оставиш невинен човек да умре, отколкото да убиеш виновен. Аз поне мисля, че е по-добре.