Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (66)

17

На следващата сутрин, за втори път, откакто се познаваха, Джулиъс направи закуска за Луиза и влезе във всекидневната, за да я събуди. Наведе се над дивана и пошепна близо до ухото й.

— Ставай. Закуска.

Луиза отвори очи и премигна.

— Джулиъс — промълви тя.

Той се върна в кухнята и чу оттам как Луиза стана, облече се и отиде в банята.

— Да ти кажа ли нещо? — попита тя, като влезе и седна на масата.

— Кажи.

— Днес е първият ден от… от години, когато се събудих щастлива.

Джулиъс се изчерви.

— От дивана е — каза той. — Толкова е неудобен, че човек е щастлив, като се събуди.

— Не — рязко отговори Луиза. — Не се шегувай. Говоря ти сериозно.

— Много е хубаво да се събуждаш щастлив.

Луиза гледаше съсредоточено препечената си филия.

— Струва ми се, това значи, че те обичам, само че…

— Само че какво?

— Като си помисля за това, не мога да кажа да или не.

— Жалко — усмихна се Джулиъс. — А почти стигнахме до същината.

— Не се шегувай!

— Добре, слушам те.

— Събудих се с чувството… на радост, че е дошъл нов ден от моя живот… нов ден изобщо…

— А обикновено не се чувствуваш по този начин, така ли?

— Да. Обикновено се мъча да не се събуждам… Но тази сутрин имаше нещо. Отначало си мислех, че това нещо си ти, но сега си мисля, че може и да е нашият план… Разбираш ме, нали?

— Да. Може и това да е.

— Имаш ли нещо против, че говоря?

— Не.

— Защото някои хора не обичат да се говори по време на закуска.

— Знам. Не съм от тях.

— Обичаш ли ме?

— Дали те обичам?

— Да. Знам, че звучи идиотски, но ако все пак някой те попита дали си влюбен в мен, ти какво ще му отговориш?

Джулиъс отхапа от филията си и каза с пълна уста:

— Да. — Загледа се в кафето си и го разбърка.

— Даже ако допуснем — а може и така да е, — че аз не те обичам?

— Влюбих се в теб, щом те видях.

— От първата вечер, от събирането ли?

— Да.

— Лесно се влюбваш.

— Не. Преди теб никого не съм обичал.

— А аз пък си мислех, че никога повече няма да обичам.

— Може и така да е — каза Джулиъс с почти гневно изражение на лицето.

— О, недей. Моля ти се, недей. Извинявай. Прекалих, това е… егоистично от моя страна. — Тя помълча и добави: — А ние знаем, нали? Знаем колко се обичаме и колко не?

— Мисля, че да.

— Не забравяй, че първият път е най-лесно и най-хубаво, защото така и трябва да е, ако е било наистина любов. И ако… си си мислил, че е било любов… първия път… то след това е трудно да си възвърнеш доверието и надеждата, без които не можеш да обичаш.