Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (48)

13

На следващата сутрин Джейсън пак го нямаше; този път той не се върна и през нощта. Нед и Луиза не споменаха изобщо за неговото отсъствие, сложиха „Кама Сутра“ на лавицата и заспаха.

Изминаха три дни, а Джейсън не се връщаше. На третия ден следобеда Луиза остана сама на тавана. Известно време тя се чуди какво да прави и най-накрая, когато часът беше около пет, тръгна с фолксвагена към Бъркли. Къщата им беше празна — Джейсън го нямаше там. Луиза се върна в университетското градче и паркира колата. Тръгна по улиците, като се спираше в магазините и кафенетата, където мислеше, че може да намери Джейсън. И го намери. Той мина покрай нея на улицата. Видя я, позна я и я отмина. Луиза спря и се обърна след него, но нито го повика, нито го последва.

Когато Нед се върна вечерта, Луиза беше вече на тавана.

— Трябва да махна това бебе — каза Луиза. — Нали разбираш…

Нед протегна голямата си ръка и опипа с нея малката твърда подутина в корема й.

— Добре — Смятам, че това може да се уреди.

— Ти можеш ли да го уредиш?

— Нужни са само пари… нищо друго.

— Пари имам.

— Тогава тръгваме за Мексико. И всичко е наред.

Тръгнаха на юг, минаха покрай Лос Анджелис на път към Аризона. Беше юли и много горещо. Преспиваха в мотелите, където се потяха заедно над уроците по сексуална техника, когато стигнаха до мексиканската граница, вече бяха доста напреднали в уроците. На стотина километра на юг те спряха в едно селце отвъд Магдалена. Сред селските колиби имаше чиста, добре обзаведена болница. Един учтив лекар, който говореше отлично английски, облечен с чиста бяла престилка, прие Луиза. Най-напред я заведе в канцеларията да плати хиляда долара в брой, а след това в една стая, където тя облече болнична нощница.

Луиза прекара два дни в болницата — обслужването беше наистина образцово, — а през това време Нед я чакаше в селцето и купуваше марихуана откъдето и колкото можеше.

Когато всичко свърши, те се върнаха в Щатите. В Тукси, където пренощуваха, Нед попита Луиза къде възнамерява да отиде.

— Къде ли? Не съм… не съм мислила.

— Ако искаш да тръгнеш на изток, остави ме на летището.

— Не — каза Луиза. — Не. Бих искала да дойда с теб… ако ти искаш.

— Разбира се, че искам. Разбира се. Има още много хубави неща, които ти предстои да научиш, момиченце. Ти скоро ще разцъфнеш.

И към края на лятото Луиза наистина разцъфна — в смисъла, който Нед влагаше в тази дума. Нямаше и следа от нейната скромност и стеснителност — според Нед това бяха задръжките й. Те бяха изсмукани от нея като сок от плода и сега заедно с учителя си тя беше напълно погълната от уроците. Луиза вземаше най-дейно участие и също като Нед обсъждаше всичко със сдържана радост. По време на уроците гледаше най-невъзмутимо партньора си. Беше усвоила вулгарния му речник от сексуални, отвлечени метафори и си служеше с него, когато разговаряха за всичко останало.

След лятото идва есента — за Луиза този път и символично. Един следобед тя завари на тавана Нед с друго момиче в леглото. „Кама Сутра“ лежеше отворена до тях. Последва откровен и свободен разговор между тримата, в резултат на който всички се съгласиха, че историята между Нед и Луиза е приключила и тя може да си отиде. Наемният срок на къщата в Бъркли беше изтекъл, Джейсън беше изчезнал и така, година след идването си в Калифорния, Луиза се върна в къщи, на източното крайбрежие.

Луиза почти не се беше обаждала на родителите си през лятото и когато най-ненадейно пристигна в Кеймбридж, и двамата бяха изненадани. Тя им каза без никакви обяснения, че е скъсала с Джейсън и че е напуснала университета. Родителите й бяха толкова объркани, че дори не попитаха защо се е случило всичко това.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита я Хенри и това беше единственото, което му идваше в момента на ум.

— Ще си намеря някаква работа в Бостън — каза Луиза — и може би догодина отново ще постъпя в университета.

— Добре — каза Хенри. — Това е твоят дом. Можеш да стоиш тук, докогато искаш.

— Благодаря, но смятам да си взема някъде апартамент.

— Ако искаш да ти помогна за работа… — започна Хенри.

— Не — отговори рязко Луиза. — Не, благодаря. Това сама ще свърша.

Макар да не искаше никакви съвети от родителите си, Луиза все пак ги използуваше за информация. Тя си намери апартамент в Бостън, но се обади на Лилиан да я пита какво трябва да направи с развода.

— В Масачузетс развод дават трудно — каза Лилиан. — Трябваше да го уредиш на идване в Невада.

— Да, но аз мога да се върна там. Преди да започна работа.

След два дни адвокатите на баща й я уведомиха чрез писмо за всичко, което трябваше да направи, за да получи развод в щатите Невада и Айдахо. Единственото изискване беше да е живяла поне три седмици в единия от двата щата. Луиза беше почнала по своя инициатива да посещава два пъти седмично един психиатър в Кеймбридж — доктор Фишър. Когато отиваше при него, тя говореше много за причините, доведи според нея до неразбирателството й с Джейсън, Лилиан и Нед, а той я слушаше и се съгласяваше почти с всичко.

В края на септември, макар и с известно нежелание, Луиза взе самолета за Ню Йорк и оттам за Рено. Самолетът продължаваше за Сан Франциско и при мисълта, че отново може да се озове там, Луиза стисна юмруци от страх. Това не стана, разбира се, и тя слезе в Рено — такава, каквато искаше да бъде — сама, независима и готова да сплете отново нишките на разбития си живот. Настани се в един скромен хотел и на следващата сутрин подаде заявление за развод. И зачака. На третия ден отиде до езерото Тахо, разходи се по брега и вечерта се върна в Рено. Към края на първата седмица адвокатите й съобщиха, че са се свързали с Джейсън и той няма нищо против развода. Не й съобщиха как е и къде е той, а и тя не прояви никакво любопитство. Сутрин и следобед Луиза четеше романи, а вечер гледаше телевизия. Администраторката на хотела беше дружелюбно настроена и непрекъснато разказваше разни истории за млади жени, които чакат развод. С друг Луиза не общуваше.

На десетия ден вечерта й се прииска да отиде на кино, но толкова силно, че това я разтревожи — в желанието й имаше и нещо повече, отколкото само една неудовлетвореност от развлеченията на малкия екран. Близо час — между пет и шест — Луиза обикаля стаята, като стискаше една в друга ръцете си и се опитваше да си наложи да не излиза. Но накрая желанието й надви. Какво толкова — ще вземе малко чист въздух, ще разгледа програмите на кината, за да види дали дават нещо интересно…

Въздухът беше хладен, а улиците — шумни и ярко осветени. Луиза се спираше пред кината и гледаше разсеяно афишите — цялото й съзнание беше насочено към силно туптящото й сърце. Тя си купи билет в третото поред кино и влезе. Седна и се загледа в екрана, без да възприема нищо. След това бавно се обърна, озърна се и видя един мъж на реда зад нея. Не беше толкова тъмно, че да не може да определи възрастта му и да разгледа външността му, но тя продължаваше да се обръща, като че ли искаше да се увери в нещо. И мъжът, сякаш с намерение да й помогне, стана от мястото си и седна до нея. Луиза не го погледна, но когато той сложи ръката си в скута й, тя я грабна и покри с полата си.

След няколко минути излязоха от киното. Без да го погледне нито веднъж, Луиза заведе мъжа в хотелската си стая и се вкопчи като обезумяла в него, взе да стене и да се моли, докато той не я облада.

Тогава Луиза утихна и след миг отвори очи. Мъжът беше негър. Той си пое дъх и възкликна:

— Уф!

Тя не можеше да помръдне, защото той лежеше върху нея, но обърна главата си настрани и отвори уста, тъй като имаше чувството, че ще повърне.

Но не повърна, а каза:

— Моля, вървете си.

Мъжът стана и закопча ципа на панталоните си.

— На вашите услуги, мадам — тихо измърмори той и излезе.

Дните, докато получи развода, бяха наистина тягостни. Крепеше я само мисълта, че скоро всичко ще свърши и заедно с разтрогването на брака й ще се заличи и споменът от този период на живота й, и придобитият мъчителен навик.

Ето защо пет дни по-късно, когато тя отново усети натрапчивия импулс да разтриса тялото й — това тя си го обясняваше като нужда да намери мъж, да бъде унижена, обладана и задоволена от първия срещнат — Луиза не му се съпротиви. Тя знаеше, че след седмица всичко щеше да премине завинаги.