Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Professor’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Хели (2011 г.)

Издание:

Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора

Английска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

История

  1. — Добавяне

3

Джейсън беше от Айова. Ако беше безобразие да се яви там с такива дрехи и такава коса, то външността му за Бъркли беше съвсем нормална. През трите години, прекарани в Калифорния, нито веднъж не си беше ходил в къщи. Слабото му, цинично лице беше почти безцветно — дори калифорнийското слънце не му влияеше, и все пак в тази неподвижност на изражението му се криеше, някакво достойнство и обаяние.

Джейсън се занимаваше с политика. През първата година в Калифорния се беше включил най-активно в Движението за свобода на словото и на няколко пъти го бяха арестували. Когато се запознаха с Луиза, той й бе казал, че е революционер, но не бе споменал нищо по-конкретно за дейността си и докато говореше, че работи активно, постепенно ставаше ясно, че той говореше прекалено много, за да му остане време и за действие.

Общо взето Луиза разбираше от политика — беше говорила с баща си за Виетнам и с Дани за Маркс. С Джейсън обаче политическите й възгледи престанаха да бъдат просто възгледи и идеи, тъй като в тях проникна силната й любов към него. Душата й изцяло принадлежеше на бунтарските идеи, така както тялото й на Джейсън Джоунз. Но всъщност всичко това се сплиташе в едно и тя смяташе, че с готовност би отдала живота си, за да промени света и Америка.

За съжаление стремежът на Луиза към социална справедливост не можа да възроди в Джейсън неговия боен дух — цялата му преданост към делото се беше изчерпала. И месец след като тръгнаха заедно — или четири седмици, през които често се отдаваха на чувствените изблици на любовта, все по-силно опияняващи Луиза — Джейсън изведнъж й каза да си затваря устата и да престане да говори за тоя проклет Виетнам. Каза го, разбира се, в момент на униние, след като току-що се бяха любили, и Луиза не се изненада, нито се обиди от грубия му език — пък и той винаги говореше по този начин.

— Извинявай — каза Луиза. — Преставам.

— Не, защо — легна по гръб Джейсън. — Ти си приказвай, то си е твоя работа, но запомни веднъж завинаги, че аз вече съм минал през всичко това.

— И докъде стигна? — попита го Луиза плахо.

— До себе си. Не можеш да опознаеш себе си, преди да си минал през всичко това — марихуана, черна магия, политика и така нататък. Аз почти съм успял, но доста време се занимавам с това. То не може да стане изведнъж. Когато дойдох на запад, бях като теб — беснеех против войната и неща от този род. Но след това… точно когато се запознах с теб, започнах да разбирам, че това не е било моето истинско „аз“.

— Но… нима не си против войната?

— Разбира се, че съм против. Разбира се. Не искам да ме вземат в армията и следователно съм против войната. Искам да говоря това, което искам, ето защо съм привърженик на Движението за свобода на словото. Но захванеш ли се веднъж с тези неща — искам да кажа, захванеш ли се истински, — те здраво те улавят като всичко друго и те правят такъв, какъвто не си.

Джейсън лежеше, поставил ръце под, главата си. Луиза беше по джинси и тенис фланелка, тъй като все още не можеше да свикне да лежи гола като него. Тя се наведе над него и сложи ръце на гърдите му.

Джейсън Джоунз продължи монолога си.

— Искам да бъда своето собствено „аз“. Това е всичко. Все още не знам какво е то. Може и никога да не узная. Но знам пък няколко души, които не са „аз“. Например Джейсън Джоунз, какъвто си го представя баща ми, също и този, който си представя майка ми. Не съм и Линдънджонсъновият Джейсън Джоунз, нито пък Едгархувъровият, нито пък този на генерал Хърши, или пък на Боби Кенеди.

— Ти си моят Джейсън Джоунз — каза Луиза с усмивка.

— Не съм твоят Джейсън Джоунз — сериозно отговори той. — Имам намерение да бъда свой собствен Джейсън Джоунз. Знаеш ли какво значи това? Свой собствен?

— Ами… — започна Луиза.

— Не знаеш. Напълно естествено е да не знаеш. Ти си момиче, а жените се прилепват към някого. Това е всичко, което желаят — да се лепнат за теб и да те направят баща и гражданин, и… цялата тази тъпотия.

— Добре — каза Луиза, усмихвайки се тържествуващо, — тогава защо не ме зарежеш?

— Ще го направя. Не се тревожи. Но ти засега ми трябваш — даваш ми нещо. Това от Източните щати… Аз трябва да го възприема и… преработя в себе си. Ти… как да ти кажа… твоят глас… всичко харвардско у теб… това ме кара да се чувствувам неудобно. Купищата пари на баща ти… Всичко това заедно. — Джейсън седна. — Знаеш ли, като държа гърдите ти — той провря ръката си под блузата й, — аз си мисля колко ли тежат в злато. Представяш ли си? Точно това си мисля. И като ги претеглям, изчислявам, че… ако златото е по три долара и шестдесет и седем цента унцията…

— Колко си груб! — Луиза се настани по-удобно на леглото и сложи под бузата си мръсната риза на Джейсън.

— Досега не бях срещал момиче като теб — каза той. — Имах обаче представа за момичетата от твоя сорт. Веднъж бях в Ню Йорк и се разхождах по Медисън и Парк авеню. Там видях наистина шик същества. Но ти имаш нещо по-провинциално… нещо от ония богатски имения нагоре по Хъдзън.

— Баба и дядо живеят там.

— А, ето. Така си и мислех. В Кент е нещо подобно, но не е същото. Всичко тук е ново.

— Даниъл Рътлидж е подписал Декларацията за независимост.

— Това имах пред вид. Вие там имате история, а аз досега на такова нещо не бях попадал. В Айова никой няма никаква история зад гърба си. Хората и царевицата са равнозначни. А моите родители, имай пред вид, не са фермери. Баща ми има предприятие в Рок Рапидс — да му се не видят и тракторите… Все едно, че от сто години насам все кормила прави. Това обаче не е история. То е само друг сорт царевица.

— И какво значение има всичко това?

— Никакво значение, дяволите да го вземат. Недей да си мислиш, че не знам това. Знам го. Но аз трябва да опозная този ваш Изток. Така както ти опознаваш Запада.

— Струва ми се, че взаимно можем да си помагаме — каза мило Луиза.

— Не! — Джейсън се обърна към нея, очите и устата му изразяваха гняв. — Не желая да ми помагаш. Точно това не искам. С това нещо аз сам ще се занимавам, защото помогне ли ми някой, ще стана частица от него.

Луиза сви рамене.

— Е добре, добре.

— Хората винаги гледат да си оправят нещата на гърба на другите именно под формата на помощ — каза Джейсън и потръпна.

— Искаш ли кафе? — попита Луиза, като седна.

— Да. Направи.

Тя привдигна грациозно тялото си от матрака, излезе на площадката — приятно й беше да усеща голотата си под джинсите и фланелката, — застана до котлона и зачака водата да заври.