Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (41)

6

Вече взели решение да се оженят, Джейсън и Луиза решиха да не отлагат. Мислеха да подпишат в Невада или Айдахо на път за Айова и Масачузетс, но Луиза сметна, че това би било една незаслужена обида за родителите й, пък и й се искаше събитието да стане у дома й. Затова писа на Хенри и Лилиан за решението им и ги помоли да приготвят всичко необходимо за една скромна сватба през април, когато тя и Джейсън щяха да пристигнат. Луиза предпочете писмо пред телефонен разговор, за да даде на родителите си възможност да свикнат с новината, преди да видят Джейсън. Въпреки всичко беше нервна, докато не получи отговор от Лилиан — сдържан, учтив и без възражения.

Джейсън също беше нервен — не заради нейните, а заради своите родители. Той никога не й беше говорил за тях, но в деня преди заминаването им отиде на бръснар. Остави косата си дълга и мустаците същите — увиснали покрай устата, но общо взето, видът му беше по-спретнат и приличен.

От Сан Франциско до Сиу сити пътуваха със самолет. В Сиу сити взеха автобус за Рок Рапидс — малко фермерско градче в горния ляв край на щата Айова, където Джейсън се беше родил и израсъл.

— Далеч сме от океана — каза Джейсън, като навлязоха в града.

— Да, далеч — съгласи се Луиза. Тя гледаше през прозореца на автобуса успоредните улици и улиците, които пресичаха — всичките грижливо планирани и с дървета от двете страни.

Джейсън беше съобщил деня, но не и часа на пристигането им, затова и никой не ги чакаше. Слязоха от автобуса в центъра на града и Луиза и Джейсън с двата куфара тръгнаха в посоката, от която бяха дошли — към Лувъра и границата с Минесота. Къщата на родителите му беше една от последните. Отпред тревата беше добре поддържана, а отзад се ширеха царевични поля.

Въпреки че мистър и мисис Джоунз не бяха виждали сина си, откакто беше заминал за Бъркли, те като че ли бяха очаквали да го видят променен и изобщо не реагираха на дългата му коса и медальона. И двамата бяха средни на ръст — келтското у тях беше почти заличено от преобладаващата скандинавска кръв.

Те се ръкуваха с Луиза и кимнаха на Джейсън. През цялото време като че ли се страхуваха да си поемат дъх — не в буквалния смисъл (макар че биха били оправдани за това, тъй като синът им миришеше), а в емоционален аспект — до такава степен бяха резервирани към Луиза и Джейсън.

— Е, как я караш там? — попита мистър Джоунз сина си, но не изслуша до края неопределения му отговор.

По време на вечерята Джейсън каза на родителите си, че ще се жени за Луиза.

— А, така ли? — каза баща му. — Чудесно!

Майката не продума, а загледа втренчено Луиза. Най-накрая я попита:

— Родители имате ли?

— Да — отговори Луиза.

— Тръгнали сме при тях — каза Джейсън.

— Къде живеят? — попита мисис Джоунз.

— В Кеймбридж — обади се Луиза. — Кеймбридж, Масачузетс.

— Близо до Спрингфийлд ли? — попита мистър Джоунз.

— Не — отговори Луиза. — Близо до Бостън.

— Баща й е професор — обясни Джейсън.

— О, така ли? Не е лоша професия, струва ми се — отбеляза мистър Джоунз.

Настъпи мълчание. После Джейсън каза:

— Един от прадядовците й е подписал Декларацията за независимост.

— О, така ли? — рече мистър Джоунз. — Значи, родът ви е толкова стар?

— Всъщност — каза Луиза — той не ми е роднина по пряка линия.

Мисис Джоунз стана да разтреби масата. Луиза също стана, за да й помогне с чувството на бъдеща снаха, но мисис Джоунз се обърна и каза:

— О, не, вие си седете.

Луиза седна и мълчаливо взе да разглежда простите, грозни мебели — канапето, облечено в изкуствена кожа, и поставените в рамка пощенски картички с Гранд Каньон.

— Не привършваш ли вече с учението? — попита мистър Джоунз сина си.

— Почти.

— Бари ще дойде след вечеря. Каза, че иска да те види. Помниш го, нали?

— Да — каза Джейсън. — Разбира се, че го помня. Той беше в армията.

— Демобилизиран ли е вече?

— Раниха го. — Баща му докосна дясната си буза с дланта на ръката си. — Тази част на лицето му просто е отнесена.

— Господи! — възкликна Джейсън.

— Да — рече мистър Джоунз. — Но би искал да те види.

Бари, приятелят от детинство, дойде в девет часа. Дясната му буза наистина беше отнесена, но военните пластични хирурзи почти я бяха възстановили и по нея личаха само червените линии, които съединяваха присадената плът, наподобявайки детската игра за нареждане на разместени части от картинки.

— Хубава приятелка имаш — каза Бари, като гледаше Луиза. — Но в никакъв случай не се жени за нея, преди да си бил в армията, защото можеш да се върнеш в този вид и няма да е честно към нея.

— Че какво от това? — каза Луиза.

— Как какво? — Бари се засмя. — Ами ако не се случи с лицето му? Човек никога не знае къде може да го улучат.

Джейсън побледня.

— Получи ли си повиквателното? — попита го баща му. — Няколко пъти ти пращах писма от военните.

— Получих го, но засега ме отложиха.

— Като свършиш колежа, повече няма да те отлагат.

— Не знам — каза Джейсън. — Предполагам, че не. — Погледът му шареше насам-натам.

— И тогава вече няма да можеш да се измъкнеш, нали? — попита го мистър Джоунз.

— Да, като че ли. — Джейсън погледна Луиза. — Тя обаче все още учи.

— Е, да, но нея няма да вземат в армията — каза Бари и отново се засмя.

Джейсън и Луиза спаха в отделни стаи и двете вечери в Рок Рапидс и можаха да останат сами единствено през следобеда на първия ден, когато излязоха из града.

— Няма къде да се отиде — каза Джейсън. — Навсякъде царевица. Да полудееш!

— Да, но пък е зелено и приятно. Не ти ли харесва?

— Не. И никога не ми е харесвало. Толкова е далеч от океана. И от всякъде другаде.

Луиза не спомена нищо за родителите му, но забеляза, че в сравнение с предишната вечер лицето му беше станало още по-мрачно.

— Не трябваше да идваме — каза той, когато покрай тях бавно мина колата на шерифа, който огледа озадачено и подозрително тези странни посетители в повереното му владение. И щом колата отмина, продължи: — Ненавиждам ги, свините им със свини! О, боже, дяволите да ги вземат! Как ги ненавиждам!