Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (82)

33

Лилиан лежеше на леглото на Лафлин и плачеше, а той стана и по гащета си наля уиски с лед.

— Хайде стига, Лил. Не можеш да очакваш всеки път да е хубаво.

Тази забележка я накара да спре да плаче и тя седна в леглото.

— Не е това.

— А какво тогава?

— Няма значение.

— Хайде усмихни се, по дяволите! Ужасно трудно ми беше да се освободя тази вечер, затова давай да се забавляваме!

— Трябва да тръгвам — каза Лилиан бързо, без да го погледне.

— О, недей. Ти не си така груба. Пет минути в леглото и веднага при семейството.

Лилиан го погледна с явна ненавист и този поглед й беше достатъчен, за да й напомни, че Бил Лафлин си беше останал Бил Лафлин — нито възрастта, нито политическите неуспехи го бяха променили кой знае колко. Тя продължи да го гледа, но в погледа й вече не се четеше ненавист, а явно разкаяние и самосъжаление.

Лилиан стана.

— И така да е — пет минути в леглото и при семейството.

— Но защо? — попита Бил. — Запазил съм маса.

— Съжалявам. Трябваше да ти кажа по-рано.

— Нищо не разбирам — каза Бил и поклати глава.

— Нямах пред вид… това — продължи Лилиан и погледна към леглото. — Дойдох да ти кажа сбогом. — Тя стана от леглото и започна да се облича.

— И все пак нищо не разбирам — повтори Лафлин с чорапите си в ръце.

— Не искам повече да те виждам.

— Не го казваш сериозно!

— Казвам, каквото мисля — настоя Лилиан рязко и започна да се облича още по-бързо.

— Тогава защо го направи? Това… — Той също погледна към леглото.

— Не знам. Просто така. Но беше за последен път. Лафлин въздъхна, сви рамене и седна, за да си обуе чорапите.

— Мисля, че ще ми липсваш — каза той.

— Утре на обеда ще се видим — язвително отговори Лилиан.

— Е, да.

Лафлин стоеше по средата на стаята и Лилиан го остави там, без да го целуне, без да му протегне ръка и без да му каже „довиждане“. Тя затвори зад себе си вратата и бързо се отдалечи, като че ли се страхуваше да не би да се отвори пак. Вече в безопасност зад автоматичните врати на асансьора, тя си пое колкото може дъх и го задържа, докато стигна първия етаж.

Във фоайето цареше суматоха. Лилиан се отправи бързо към изхода, почака няколко минути пред хотела и се качи на извиканото за нея такси.

— Току-що застреляха някакъв човек — каза шофьорът, като потеглиха. — Точно зад хотела.

— Защо? Какво се е случило? Шофьорът вдигна рамене.

— Този, който го е застрелял, е стрелял и в себе си, така че може и да не се разбере.

— Става опасно като в Ню Йорк — каза Лилиан.

— Мадам, в тази страна вече навсякъде е опасно…

Шофьорът продължи да говори, но Лилиан престана да му отговаря. Тя гледаше отвъд Чарлз ривър към Кеймбридж. Като стигнаха, тя почти се затича по пътеката и влезе, но в къщата, освен Лаура нямаше никой.

— Хари не е ли тук? — попита Лилиан дъщеря си, която ядеше сандвич.

Лаура вдигна рамене.

— Не знам. Току-що си дойдох.

Лилиан излезе от кухнята, отиде във всекидневната и си наля уиски с много джинджифил. Запали камината, оправи няколко възглавници и седна. Не взе книга, нито пък пусна плоча — просто чакаше.

Луиза дойде след около четиридесет и пет минути. Тя влезе направо във всекидневната и погледна майка си така недоумяващо, както гледаше и в болницата.

— Мамо, татко почина. — Тя започна да плаче и се отпусна в ръцете на майка си.

Лилиан погледна Дани, който влезе след Луиза.

— Застреля го. Свещеникът… Алън — каза той.

— Защо? — попита Лилиан.

— Не знам. Не беше на себе си.

Лилиан погледна дъщеря си и не зададе повече никакъв въпрос — нито с очи, нито с думи. Държеше в ръцете си Луиза и когато плачът й позатихна, стана и отиде при Лаура в кухнята.

— Ще дойдеш ли с мен? — каза тя на дъщеря си, която гледаше телевизия. — Нещо се е случило с Хари.

Двете влязоха във всекидневната.

— Къде е той? — обърна се Лилиан към Дани.

— В болницата.

— Отивам там.

— Да дойда ли с вас? — попита Дани.

— Не. Ти стой при Луиза. Лаура ще дойде с мен.

Като се върна, Лилиан завари във всекидневната и Джулиъс. Нито тя, нито двете й дъщери плачеха. Очите на Луиза бяха подути и зачервени, но Лилиан и Лаура все още не можеха да заплачат.

Лилиан поседя малко при другите, но когато Джулиъс й каза, че Алън Грей е също мъртъв — убит от втория куршум, — тя изобщо не реагира на думите му, а малко след това стана и отиде в кухнята да направи сандвичи и кафе, защото никой не беше вечерял.

Късно през нощта, когато момчетата си тръгнаха и дъщерите й си легнаха, тя отиде в кабинета на мъжа си, за да прибере книжата му. Като разтребваше, спря погледа си на последните думи, написани върху последния лист хартия: „Семейството ще бъде винаги основната единица на обществото. Това няма да бъде променено нито от политически революции, нито от каквито и да било изменения в социалното положение на жената. В общи линии нашето отношение към обществото се формира в семейството и щастието в семейството е залог за оптимизма и разбирателството сред членовете на това общество. Тъй като това щастие трябва да произлиза от родителите, ненакърнимата и негаснеща любов между мъжа и жената е от най-голямо значение за всяка нация. Може да се наложи тази любов да се бори с опорочените ценности на едно дегенерирало общество, но във всеки мъж и във всяка жена има стремеж към идеалната любов и така обществото ще се възражда с всеки един брачен съюз…“

Най-после Лилиан заплака.