Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (65)

16

Луиза излезе от главния вход и тръшна вратата. Отключи фолксвагена, седна и известно време седя, без да помръдне, впила яростно ръце във волана. След това подкара колата към Джулиъс.

Той й отвори и отново се смути, като я видя, но Луиза не забеляза това, тъй като беше все още вбесена. Тя мина покрай него и влезе в слабо осветената всекидневна. Изведнъж се спря — ядосаният й поглед срещна погледа на един висок, не млад мъж, който седеше в едно от креслата.

— Добър вечер — с леко весел тон я поздрави мъжът и Луиза разбра, че той беше забелязал настроението й.

— Здравейте — каза Луиза и кимна към голямата глава, наведена в момента, тъй като човекът ставаше от стола.

Джулиъс стоеше зад Луиза.

— Няма ли да ни запознаеш? — каза мъжът и го погледна през рамото на Луиза.

— Да… Луиза, това е чичо ми Бърнард.

— А вие сигурно сте мис Рътлидж. Джулиъс ми е разказвал за вас.

Луиза кимна отново.

— Не исках да ви преча — каза тя.

— Но моля ви се! — каза чичото прекалено любезно. — Аз и без това трябва да си тръгвам.

— Не си тръгвай, чичо.

— Добре, ще остана още една минута — каза мистър Тейт и отново седна.

Луиза се обърна, за да разбере от изражението на Джулиъс дали е удобно да остане, но той беше с гръб към нея — вземаше си стол — и затова тя седна на дивана до чичото и го погледна.

— Вие сте дъщеря на професор Рътлидж, нали?

— Да.

— Интересен човек е баща ви — каза Бърнард Тейт, — много интересен човек.

Луиза не отговори нищо.

Джулиъс мърдаше неспокойно на стола си.

— Често ми се иска — продължи мистър Тейт, без да забелязва или без да обръща внимание на смущението на племенника си — животът ми да е посветен на изучаването на идеи.

— Вие с какво се занимавате?

— Уви, с много скучни работи. Във Вашингтон. Но със солидна заплата и осигурена, пенсия, така че не бива да се оплаквам. — Той се усмихна и усмивката му беше също така неестествена, както и шеговитостта, и сърдечността му. — В края на краищата — продължи той — баща ми… дядото на Джулиъс, беше един прост стоманолеяр. — Засмя се и добави: — Може би е работил в някой от заводите на дядо ви.

— Мисля, че дядо ми не е имал стоманолеярни заводи.

— Така ли? Възможно е.

— Може обаче да е влагал парите си в стомана — каза Луиза.

— Сигурно — съгласи се мистър Тейт. — Сигурно. А сега неговата внучка и внукът на стоманолеяря се срещат като равен с равен в едно от най-големите ни учебни заведения… — Той обиколи с поглед стаята. — В това се състои величието на Америка.

Джулиъс и Луиза мълчаха.

— За мен няма по-голямо удоволствие от това, че имам възможност Джулиъс да е тук.

— Джулиъс ми каза, че вие плащате за образованието му.

— Той е наистина признателен. Радвам се да чуя това.

— Разказвал ми е също как всяка година сте ходили за рождения му ден в Албъкърк.

— Беше удоволствие за мен.

— Мило е от ваша страна — каза Луиза.

Чичото сви рамене.

— След като баща ти почина — обърна се той към Джулиъс, — за мен беше не само дълг, но удоволствие да се грижа за образованието ти. Освен това не исках да попаднеш напълно под… католическо влияние. — Той се засмя.

Луиза го гледаше и си мислеше, че сигурно работи в здравеопазването, системата на образованието или в някаква обществена организация, защото приличаше отчасти на лекар, отчасти на учител. Погледът й се местете от стиснатите му устни към гъстите му клепки, които криеха зад себе си изражението на очите, след това към голямата му, оплешивяваща глава.

— Радвам се, че се запознахме, Луиза — каза чичото и стана. Беше с груби черни обувки.

— Надявам се, че не…

— Не, не — прекъсна я той. — Трябва да тръгвам. Луиза погледна Джулиъс, но той гледаше чичо си.

— Ще ме изпратиш ли до колата? — обърна се мистър Тейт към племенника си.

— Разбира се. — Джулиъс се Обърна и погледна бегло Луиза. — Ще ме почакаш, нали? — попита той.

— Естествено.

Като излязоха, тя седна и се загледа в ноктите на ръцете си. Замисли се и не помръдна пет-шест минути, докато Джулиъс се върна.

— Извинявай, че се забавих толкова.

— Ти извинявай. Не исках да ви преча.

— Не се тревожи за това. Той трябва да става рано. Така или иначе, трябваше да се прибере в хотела си.

— Никак не приличаш на него — каза Луиза.

— Приличам повече на майка си.

— Нямам пред вид само външно.

— Да — каза Джулиъс. — Чичо ми е по-друг. Той седна на дивана до Луиза и взе ръката й.

— Хайде да не говорим повече за него. Луиза се усмихна.

— За какво искаш да говорим?

— Не знам. — Джулиъс гледаше ръката й — първо дланта, после я обърна отново обратно. — Ядеш си ноктите.

Луиза я издърпа и сложи и двете си ръце под себе си.

— Знам.

— Хайде дай я — каза Джулиъс и се опита да издърпа дясната й ръка отново.

— Добре — Луиза му я даде, — но не казвай такива лоши неща.

— Какво лошо има в това. Ядеш си ноктите. Яж си ги. И въпреки това ръцете ти са много хубави…

— Благодаря.

— Можем да говорим за ръцете ти, а?

— Ако искаш.

— Къде са били?…

— С мен, почти всякога.

— И какво са правили?

— Тайна.

— Какво биха искали да правят?

— Лявата или дясната?

— Различни ли са?

— Лявата никога не знае какво прави дясната. — Луиза хвана ръката на Джулиъс, който държеше дясната й ръка, и като я освободи от неговата, тя го прегърна и зарови пръстите си в гъстата му коса над ухото.

— Имаше съгласуване на действията им — каза Джулиъс и приближи лицето си към Луиза.

— Май да, мъничко — прошепна тя.

Целунаха се и ръцете им престанаха да действуват поотделно, а следваха движенията на прегърнатите им тела и всичко се сля в едно.

След това престанаха да се целуват дълго и поривисто и последва поредица от кратки, нежни целувки по ушите, носа, очите, шията, края на пръстите… Към полунощ Луиза каза:

— Може ли да остана?

— Разбира се.

— Ще спя на дивана.

— Не е задължително — усмихна й се Джулиъс.

— Знам, но така искам. Помниш ли, ти каза, че трябва да има нещо повече — мисля, че си прав. Но искам да се уверя, че наистина има повече… много… най-многото.