Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Professor’s Daughter, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Абаджиева, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Хели (2011 г.)
Издание:
Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора
Английска. Първо издание
ИК „Народна култура“, София, 1976
Редактор: Красимира Тодорова
Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова
Художник: Александър Поплилов
История
- — Добавяне
6
Луиза беше учила за Франклин Делано Рузвелт в училище и ако се беше съсредоточила, може би щеше да разбере лекцията на баща си, но очите и мисълта й шареха из залата и следяха внимателно лицата и реакциите на присъствуващите, а не лицето и думите на Хенри.
Този път залата беше пълна. Някои от делегатите не разбираха английски, но за тях имаше резюме на лекцията на френски, немски и испански, а дори и глухият не можеше да не оцени изискания стил и маниер на американския професор.
По същина лекцията беше една добре обмислена възхвала на Новия курс и на създателя му Рузвелт, а същевременно и опровержение на Хофщатер и другите учени, които поддържаха теорията, че либералните и прогресивни действия на Рузвелт са били от чисто случаен характер. Делегатите не се изненадаха от това, че Хенри Рътлидж се възхищаваше и предписваше прагматичния подход към социалните проблеми, тъй като такава беше насочеността на всички негови трудове. Теоретиците, твърдеше той, са склонни към догматизъм, а догматиците желаят да оформят хората в съответствие със своите догми и докато изследват оголеното тяло на обществото, за да отстранят въображаемата болест, която те са диагностицирали, от хирурзи се превръщат в касапи. Един президент, заяви професор Рътлидж, трябва да бъде съдия, а не адвокат и да може да премерва на везни възникналите разногласия. Върху тази теория са се крепили и средновековните институции — крал и парламент — и нейните основни качества са останали валидни и до ден-днешен.
За повечето европейски делегати репутацията на Рузвелт беше нещо далечно и неважно, но в лекцията (и съответно в резюмето й) те доловиха една своего рода присъда над комунизма, която бяха очаквали, а някои други дори я изтълкуваха като критика на политиката на Де Гол и (начело с Бонфоа) се разшумяха одобрително, закимаха с глави и гръмко аплодираха заключителните фрази на професора.
Луиза се усмихваше, доволна от успеха на баща си. Ив Бонфоа се наведе към нея и каза:
— Беше изключително!
Луиза се изчерви от гордост, като че ли тя самата беше изнесла лекцията. После, когато ставаха, Бонфоа отново се наведе към нея и й пошепна в ухото:
— Тази вечер имам една изненада за вас.
На вечерята в „Лаперуз“ отидоха общо осем души — Бонфоа, Халберстрьом и Хиндли със съпругите си и, разбира се, професорът с очарователната си дъщеря.
Луиза беше очаквала, че след лекцията ще има някакво празненство, затова беше облякла новата рокля от „Галери Лафайет“ и комплект от новото копринено бельо. Беше сложила лек грим на клепачите си и малко червило на устните си.
По време на вечерята сред тази компания от възрастни тя се държеше като възрастна. Седеше изправена и така непринудено разговаряше, че мисис Хиндли — англичанка на средна възраст, която винаги говореше с извинителен тон, се наведе през масата и я попита дали наистина е само на шестнадесет години.
— Вече съм почти на седемнадесет — отговори Луиза.
— Божичко! — възкликна мисис Хиндли. — В сравнение с вас дъщеря ни изглежда съвсем изостанала.
— Може би това се дължи на пансиона — любезно каза Луиза, която смяташе, че всички английски момичета се възпитават в пансиони.
— О не, мила, със заплатата, която получава Албърт, пансион не можем да си позволим. Сали ходи в обикновено училище.
Луиза се изчерви и отпи глътка вино.
— Тя изобщо не държи на дрехите си — продължи мисис Хиндли и внимателно огледа Луиза, — а само слуша тези ужасни певци. Вие обичате ли да ги слушате? Тези… Какви бяха? — обърна се тя към мъжа си.
— Бийтълсите — подсказа й професор Хиндли.
— А, да. Бийтълсите.
— О, аз по-рано… — започна Луиза.
— Още ги слуша, не се безпокойте — обади се от другия край на масата Хенри.
За миг усмивката на Луиза застина и тя почти се намръщи, но после погледна надолу и каза:
— Да, слушам ги… понякога.
— И защо не? — обади се Бонфоа и разпери ръце, за да демонстрира широките си възгледи. — Шарлот слуша Шарл Азнавур, нали, мила, а при това е на малко повече от шестнадесет години, дори…
Шарлот се владееше по-трудно от Луиза:
— Mienx que toi dans le bain[1] — каза тя с безизразно лице.
Но всички се разсмяха и продължиха да ядат лангусти[2].
Когато минаха на десерта — шоколадов крем и захаросани плодове, и на шестата бутилка бургундско вино, Бонфоа започна да се оплаква от антиамериканската политика на голистите.
— Какво търпя заради вас, приятели! — обърна се той към Хенри, като протегна ръка пред безличната мисис Халберстрьом и я постави на рамото на американеца. — Аз наистина нямам вече никакво влияние. За студентите ми, които завършват, е по-добре да нямат никаква препоръка, отколкото да имат моята — препоръка на професора по sciences politiques[3] в Сорбоната. Повярвайте ми, наистина е така.
— Трябва да живеете в неутрална страна — каза шведът Халберстрьом. — В университетите има толкова много комунисти, че ако аз, единственият антикомунист, не съществувах, то правителството би трябвало да ме сътвори.
На Луиза й беше скучно и тя ронеше трохи хляб по бялата покривка.
— А защо? — обърна се Хенри към шведа и се наведе напред.
— За да ме изпращат на вашите конференции — отвърна със смях Халберстрьом. — Нали трябва да участвува и швед, Ив? Във всеки случай трябва да има и някой неутрален — не може всички да сте привърженици на НАТО.
Бонфоа, който беше вече на бутилка и половина вино, отметна назад глава и се разсмя.
— Драги приятелю, ако можех да докарам един руснак — един истински жив професор от Смоленск или от Нижни Новгород! Ха-ха! Това наистина ще донесе…
— Какво ще донесе? — попита професор Хиндли, като мигаше под очилата си, източил врат от сакото си от туид.
— Долари, приятелю мой, долари. Ще можем да ви осигурим по петдесет долара на ден вместо по двадесет и билет първа класа отиване и връщане. Престоят ви в Париж ще бъде свръхлуксозен.
Хиндли се усмихна на Бонфоа.
— О, да, разбирам — каза той и се усмихна на Хенри, но вече с друга усмивка, съобразявайки се с това, че е американец.
— Господата в Ню Йорк — продължи Бонфоа, — които ми плащат, за да ви плащам и водя в „Лаперуз“ — той посочи към бялата покривка, цялата на петна след разкошната вечеря, — тези господа биха били силно впечатлени от присъствието на един руснак.
— Не знам дали аз бих се впечатлил чак толкова — отбеляза Хенри.
Бонфоа се обърна към него и премигна.
— Не — каза той. — Вие не, Хенри. Нямах пред вид вас, разбира се, че не. Става дума за другите. Знаете кои. Другите.
Бонфоа притихна и възбуденият му тон премина в гробно мълчание. Той остави Шарлот да промени темата на разговора и не отвори уста, докато не изпиха кафето и ликьора си. Тогава той изведнъж заговори така възбудено, както и преди:
— Трябва да побързаме, защото… — той стана — по желание на мис Луиза Рътлидж аз взех осем билета за кабаре. — И той тържествено показа осемте тъмносини билета.
Луиза се поизправи в стола си и плесна с ръце. Хенри също се наведе напред.
— Не съм убеден, че Луиза… — започна той.
— Това не е „Бержер“ — каза Бонфоа и се наклони към Хенри. — Просто „Казино дьо Пари“. Spectacles[4]. Танци. Нали разбирате… — И с пръстите си той започна да имитира на масата канкан.
Хенри се обърна към Шарлот с нерешително изражение на лицето. Тя го погледна и му се усмихна.
— Не се безпокойте — каза тя. — Това е нещо като мюзикхол.
Нейните уверения и умолителният поглед на Луиза потиснаха опасенията му.
— Добре — каза той и трите съпружески двойки възкликнаха одобрително на това решение.