Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Professor’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Хели (2011 г.)

Издание:

Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора

Английска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

История

  1. — Добавяне

6

Луиза беше учила за Франклин Делано Рузвелт в училище и ако се беше съсредоточила, може би щеше да разбере лекцията на баща си, но очите и мисълта й шареха из залата и следяха внимателно лицата и реакциите на присъствуващите, а не лицето и думите на Хенри.

Този път залата беше пълна. Някои от делегатите не разбираха английски, но за тях имаше резюме на лекцията на френски, немски и испански, а дори и глухият не можеше да не оцени изискания стил и маниер на американския професор.

По същина лекцията беше една добре обмислена възхвала на Новия курс и на създателя му Рузвелт, а същевременно и опровержение на Хофщатер и другите учени, които поддържаха теорията, че либералните и прогресивни действия на Рузвелт са били от чисто случаен характер. Делегатите не се изненадаха от това, че Хенри Рътлидж се възхищаваше и предписваше прагматичния подход към социалните проблеми, тъй като такава беше насочеността на всички негови трудове. Теоретиците, твърдеше той, са склонни към догматизъм, а догматиците желаят да оформят хората в съответствие със своите догми и докато изследват оголеното тяло на обществото, за да отстранят въображаемата болест, която те са диагностицирали, от хирурзи се превръщат в касапи. Един президент, заяви професор Рътлидж, трябва да бъде съдия, а не адвокат и да може да премерва на везни възникналите разногласия. Върху тази теория са се крепили и средновековните институции — крал и парламент — и нейните основни качества са останали валидни и до ден-днешен.

За повечето европейски делегати репутацията на Рузвелт беше нещо далечно и неважно, но в лекцията (и съответно в резюмето й) те доловиха една своего рода присъда над комунизма, която бяха очаквали, а някои други дори я изтълкуваха като критика на политиката на Де Гол и (начело с Бонфоа) се разшумяха одобрително, закимаха с глави и гръмко аплодираха заключителните фрази на професора.

Луиза се усмихваше, доволна от успеха на баща си. Ив Бонфоа се наведе към нея и каза:

— Беше изключително!

Луиза се изчерви от гордост, като че ли тя самата беше изнесла лекцията. После, когато ставаха, Бонфоа отново се наведе към нея и й пошепна в ухото:

— Тази вечер имам една изненада за вас.

На вечерята в „Лаперуз“ отидоха общо осем души — Бонфоа, Халберстрьом и Хиндли със съпругите си и, разбира се, професорът с очарователната си дъщеря.

Луиза беше очаквала, че след лекцията ще има някакво празненство, затова беше облякла новата рокля от „Галери Лафайет“ и комплект от новото копринено бельо. Беше сложила лек грим на клепачите си и малко червило на устните си.

По време на вечерята сред тази компания от възрастни тя се държеше като възрастна. Седеше изправена и така непринудено разговаряше, че мисис Хиндли — англичанка на средна възраст, която винаги говореше с извинителен тон, се наведе през масата и я попита дали наистина е само на шестнадесет години.

— Вече съм почти на седемнадесет — отговори Луиза.

— Божичко! — възкликна мисис Хиндли. — В сравнение с вас дъщеря ни изглежда съвсем изостанала.

— Може би това се дължи на пансиона — любезно каза Луиза, която смяташе, че всички английски момичета се възпитават в пансиони.

— О не, мила, със заплатата, която получава Албърт, пансион не можем да си позволим. Сали ходи в обикновено училище.

Луиза се изчерви и отпи глътка вино.

— Тя изобщо не държи на дрехите си — продължи мисис Хиндли и внимателно огледа Луиза, — а само слуша тези ужасни певци. Вие обичате ли да ги слушате? Тези… Какви бяха? — обърна се тя към мъжа си.

— Бийтълсите — подсказа й професор Хиндли.

— А, да. Бийтълсите.

— О, аз по-рано… — започна Луиза.

— Още ги слуша, не се безпокойте — обади се от другия край на масата Хенри.

За миг усмивката на Луиза застина и тя почти се намръщи, но после погледна надолу и каза:

— Да, слушам ги… понякога.

— И защо не? — обади се Бонфоа и разпери ръце, за да демонстрира широките си възгледи. — Шарлот слуша Шарл Азнавур, нали, мила, а при това е на малко повече от шестнадесет години, дори…

Шарлот се владееше по-трудно от Луиза:

— Mienx que toi dans le bain[1] — каза тя с безизразно лице.

Но всички се разсмяха и продължиха да ядат лангусти[2].

Когато минаха на десерта — шоколадов крем и захаросани плодове, и на шестата бутилка бургундско вино, Бонфоа започна да се оплаква от антиамериканската политика на голистите.

— Какво търпя заради вас, приятели! — обърна се той към Хенри, като протегна ръка пред безличната мисис Халберстрьом и я постави на рамото на американеца. — Аз наистина нямам вече никакво влияние. За студентите ми, които завършват, е по-добре да нямат никаква препоръка, отколкото да имат моята — препоръка на професора по sciences politiques[3] в Сорбоната. Повярвайте ми, наистина е така.

— Трябва да живеете в неутрална страна — каза шведът Халберстрьом. — В университетите има толкова много комунисти, че ако аз, единственият антикомунист, не съществувах, то правителството би трябвало да ме сътвори.

На Луиза й беше скучно и тя ронеше трохи хляб по бялата покривка.

— А защо? — обърна се Хенри към шведа и се наведе напред.

— За да ме изпращат на вашите конференции — отвърна със смях Халберстрьом. — Нали трябва да участвува и швед, Ив? Във всеки случай трябва да има и някой неутрален — не може всички да сте привърженици на НАТО.

Бонфоа, който беше вече на бутилка и половина вино, отметна назад глава и се разсмя.

— Драги приятелю, ако можех да докарам един руснак — един истински жив професор от Смоленск или от Нижни Новгород! Ха-ха! Това наистина ще донесе…

— Какво ще донесе? — попита професор Хиндли, като мигаше под очилата си, източил врат от сакото си от туид.

— Долари, приятелю мой, долари. Ще можем да ви осигурим по петдесет долара на ден вместо по двадесет и билет първа класа отиване и връщане. Престоят ви в Париж ще бъде свръхлуксозен.

Хиндли се усмихна на Бонфоа.

— О, да, разбирам — каза той и се усмихна на Хенри, но вече с друга усмивка, съобразявайки се с това, че е американец.

— Господата в Ню Йорк — продължи Бонфоа, — които ми плащат, за да ви плащам и водя в „Лаперуз“ — той посочи към бялата покривка, цялата на петна след разкошната вечеря, — тези господа биха били силно впечатлени от присъствието на един руснак.

— Не знам дали аз бих се впечатлил чак толкова — отбеляза Хенри.

Бонфоа се обърна към него и премигна.

— Не — каза той. — Вие не, Хенри. Нямах пред вид вас, разбира се, че не. Става дума за другите. Знаете кои. Другите.

Бонфоа притихна и възбуденият му тон премина в гробно мълчание. Той остави Шарлот да промени темата на разговора и не отвори уста, докато не изпиха кафето и ликьора си. Тогава той изведнъж заговори така възбудено, както и преди:

— Трябва да побързаме, защото… — той стана — по желание на мис Луиза Рътлидж аз взех осем билета за кабаре. — И той тържествено показа осемте тъмносини билета.

Луиза се поизправи в стола си и плесна с ръце. Хенри също се наведе напред.

— Не съм убеден, че Луиза… — започна той.

— Това не е „Бержер“ — каза Бонфоа и се наклони към Хенри. — Просто „Казино дьо Пари“. Spectacles[4]. Танци. Нали разбирате… — И с пръстите си той започна да имитира на масата канкан.

Хенри се обърна към Шарлот с нерешително изражение на лицето. Тя го погледна и му се усмихна.

— Не се безпокойте — каза тя. — Това е нещо като мюзикхол.

Нейните уверения и умолителният поглед на Луиза потиснаха опасенията му.

— Добре — каза той и трите съпружески двойки възкликнаха одобрително на това решение.

Бележки

[1] Отколкото тебе в банята (фр.). — Б.пр.

[2] Големи морски раци. — Б.пр.

[3] Политически науки (фр.) — Б.пр.

[4] Представление (фр.). — Б.пр.