Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (71)

22

На другия ден Алън и Джулиъс заминаха за Флорида да купуват оръжие. Луиза, изпълнявайки своята роля в заговора, отиде да пазарува с майка си в Бостън.

— Какво смяташ да облечеш другата седмица за обеда на демократите? — попита Луиза майка си, докато прекосяваха реката.

— Каквото и да е. Притеснявам се повече за уикенда.

— У Аштънови ли ще бъде?

— Да.

— Те важни ли са?

— Не, но ще има доста екстравагантни хора, в чието присъствие се чувствувам старомодна.

— О, моля ти се! Изглеждаш милион пъти по-добре от повечето жени на твоята възраст.

— Благодаря — каза кисело Лилиан.

— Така е, наистина.

— Не знам защо ли се тревожа… на тия години.

— Ами сигурно има защо. По-възрастните мъже харесват по-възрастни жени, нали?

— Някои млади мъже също харесват по-възрастни жени.

— Сигурно.

Мълчаха известно време.

— Ти и татко сте правили всичко заедно, нали? — попита Луиза майка си.

— Кога?

— Когато сте били млади.

— Струва ми се, да.

— И политика, и всичко друго?

— Да.

— Според мен това е важно, ти как мислиш?

Лилиан, която караше колата, сви рамене.

— Да.

— Също и Бил. Оттогава ли се познавате с него? — попита Луиза.

— Да.

— Той защо е станал толкова десен?

— Това е нещо като втвърдяване на кръвоносните съдове. Идва с годините.

— Но ти, а всъщност и татко не сте като него.

— Аз си мислех, че смяташ и баща си за такъв.

— Той се промени. Възгледите му се разшириха, и то доста.

Лилиан направи гримаса, като че ли искаше да каже, че не е забелязала такова нещо.

— Имаш пред вид тази история с раздаването на парите ли? — попита тя.

— Това са глупости.

— А какво друго възнамерява да прави?

— Не мисля, че ще направи нещо. Не е от активните. Но идеите му се променят… в положителен смисъл.

Лилиан кимна.

— Радвам се да чуя това — каза тя и спря колата на червено.

— Бил ще дойде ли за този обед? — попита Луиза и погледна през прозореца навън към хотел „Шератон“.

— Да.

— В кой хотел ще бъде?

— Не зная точно.

— В „Шератон“ ли?

— Едва ли. Обикновено отсяда във „Феърфакс“. — Лилиан захапа долната си устна и се изчерви, което така я нервира, че тя превключи рязко скоростта и колата потегли внезапно.

— Мамо, ти си била щастлива с татко, нали?

— До известна степен.

— Само до известна степен?

— Не. Ние бяхме щастливи.

— Значи, може и да излезе нещо.

— От кое?

— Ами… от брака… изобщо.

Лилиан зави и влезе в един многоетажен паркинг. Взе билет и раираната бариера се вдигна, за да минат.

— Не е лесно — каза Лилиан, — но мисля, че ти сама го знаеш.

— Дори и за теб и татко ли? И с вас ли не беше лесно?

— Никога не е лесно.

Луиза кимна.

— Но си заслужава — каза Лилиан, — ако издържиш до края.

Колата се заизкачва по спираловидната бетонна рампа. Луиза погледна лицето на майка си сред отраженията на променящата се светлина — изражението й беше особено — и меланхолично, и замечтано.

— Все още не всичко е свършило — каза Луиза.

— Да. Но сме почти към края. Мисля си, че баща ти и аз ще имаме щастливи старини.

Лилиан паркира колата. Слязоха и се отправиха надолу към магазините.