Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Professor’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Хели (2011 г.)

Издание:

Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора

Английска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

История

  1. — Добавяне

4

Бащата на Лилиан беше съдружник в адвокатската фирма, където работеше Бил Лафлин по онова време.

— Вие познавате Бил, така ли? — обърна се той към Хенри.

— Да, сър. Бяхме заедно в Оксфорд за една година.

— Да, да — каза мистър Стърн с почти печално изражение. — Това момче според мен ще играе голяма роля.

— Във всеки случай сериозно се е захванал.

— И вие се занимавате с политика, нали?

— Да, донякъде. Но не смятам, че ще стана някога толкова активен, колкото е Бил.

Домакинът кимна, на пръв поглед беше хубав мъж, но всъщност имаше неизразително лице, вял поглед и бавен говор.

— Политиката е мръсно нещо — каза той. — Не смятам, че един порядъчен човек може да преуспее чрез нея.

— Е, татко! — намеси се възбудено Лилиан. — Това е просто отстъпничество!

Баща й сви рамене. Загледа се през прозореца на трапезарията към градината.

— Може би — каза той.

— Ако порядъчните и интелигентните хора не се отнасяха към политиката като към вмирисана риба — продължи Лилиан разпалена, — то вероятно тя не би била такова мръсно нещо, както ти я нарече.

Алфред Стърн се обърна към дъщеря си. Изглеждаше развеселен от сериозния й тон.

— Радвам се, че разсъждаваш така на твоите години, но като стигнеш моята възраст, ще видиш дали рибата няма все още да мирише.

Хенри разбра, че Лилиан се чувствува притеснена от родителите си. Баща й изглеждаше угнетен, а майка й като че ли изобщо не присъствуваше. Лилиан се държеше невъздържано и рязко, докато бяха с Хенри у тях, но щом следобеда излязоха и тръгнаха към крайбрежието, тя стана по-спокойна и мила. Разговорът им не течеше така непринудено и леко, както първия път, но Хенри почувствува, че тя все по-силно започваше да го привлича. Лилиан беше с дебел пуловер и очертанията на гърдите и раменете й под грубата вълнена материя пробуждаха у него желание да я прегърне, а белите й нежни крака го смущаваха. Той мълча известно време — отдал се напълно на тези чувства, — но когато тя се обърна и му се усмихна свенливо, сякаш подразбрала неговото вълнение, Хенри се осмели, хвана ръката й и я задържа в своята.

— Родителите ви са мили хора.

— Така ли мислите?

— Да. А вие не мислите ли така?

— Да — кимна Лилиан, — но понякога ме дразнят.

— Е… да.

— Толкова са безпомощни.

Хенри разбираше какво искаше да каже Лилиан. Това чувство на презрение на изпълнената с енергия младост към безсилието на старостта, прикрито зад благоразумие, му беше познато, но явно, че у него то не беше толкова силно, колкото у нея, защото никога не беше наричал родителите си с такава груба, жестока дума като „безпомощни“. Хенри дори не забеляза силното й вълнение, защото цялото му внимание беше съсредоточено в ръката, която държеше. Неговото лице сияеше от любов, а на нейното се беше изписала едва забележима усмивка.

На връщане към Ню Йорк Лилиан трябваше да слезе на Бронксвил. Когато влакът спря, тя каза:

— Е, трябва да слизам.

Но Хенри задържа ръката й и предложи да отидат до Ню Йорк и да хапнат някъде заедно. Лилиан не можа да събере сили да освободи ръката си, те стигнаха до Манхатън и слязоха на Гранд Сентръл.

— Гладна ли си?

— Не особено.

— Тогава да отидем в къщи да си направим сандвичи.

— Добре.

Тя влезе плахо в апартамента, движенията й бяха предпазливи, както очите й, когато бяха изучавали лицето на Хенри. Жилището не беше уютно, с наети мебели и тапети най-малко от десет години. Единственото доказателство, че Хенри живееше там, бяха книгите по лавиците и една празна чашка от кафе до креслото.

Хенри хвана Лилиан за ръката и я целуна. През последните два дни, а и по време на пътуването с влака, той непрекъснато бе премислял как ще го направи, но ето че всичките му планове излетяха и той престана да съзнава какво върши. Като продължаваха да се целуват, двамата се приближиха до дивана и седнаха притиснати силно един към друг. Хенри започна да разкопчава блузата й, без да се замисля дали трябва да го прави, но почувствува как отпуснатото й тяло се стегна и това го накара да се опомни.

— Извини ме — каза той. — Аз… само ако ти искаш.

Лилиан се попривдигна на дивана.

— Не сега — отговори тя. — Не сега.

Хенри продължи да я прегръща и целува сдържано и след малко двамата станаха, наляха си по чаша питие и продължиха разговора си. Думите се лееха с лекота — признания, спомени — и когато Хенри изпрати Лилиан до дома й, той вече знаеше доста за нея. А и двамата знаеха — вече го бяха признали, че са влюбени един в друг.

На другата вечер отново се срещнаха, отново отидоха в апартамента и отново се целуваха и прегръщаха на дивана, но този път, когато моментът настъпи, Лилиан промени решението си. Тя стисна зъби и каза:

— Мисля, че… да. Да.