Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Professor’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Хели (2011 г.)

Издание:

Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора

Английска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

История

  1. — Добавяне

2

Хаосът и кръвопролитието, които видя в Европа, доведоха Хенри Рътлидж до убеждението, че историята никога вече не бива да бъде така лошо направлявана и че политиката както на неговата, така и на другите страни, не трябва никога да бъде оставяна в ръцете на себелюбиви авантюристи. Отначало това беше само едно схващане, а не поставена цел, но съветът на баща му за политическа кариера го подтикна да направи своя избор, а и обстоятелството, че не той, а брат му бе убит, затвърди увереността в предопределеността му да служи на Америка и на света.

Той обаче искаше да знае повече, да разбира повече и затова взе решението да продължи да учи. Избра Оксфорд, защото беше любопитен да се запознае с англичаните — с техните нрави и същност. През есента на 1945 година той прекоси отново Атлантическия океан и прекара една година в колежа „Бейлиъл“.

Хенри очакваше много от Оксфорд — интелектуалното огнище на неговите прадеди, — но получи само една студена стая в колежа. Той откри, че състудентите му са незрели и ограничени, с политически кръгозор, който не отиваше по-далеч от това — как да се заздрави положението на империята и безполезните реформи в майка Англия, чиято гръд беше пресъхнала. Единственият му приятел — и това приятелство по-късно определи като най-важната придобивка от тази година в чужбина — беше един друг американец, също милионер, Бил Лафлин.

— Как ти се вижда тук? — попита го Лафлин с ръце в джобовете и с гръб към малката газова печка в стаята на Хенри, когато те се срещнаха за пръв път.

Хенри сви рамене.

— Разочарован съм…

— Аз също — Лафлин се усмихна широко. Очите му бяха големи, а косата — черна и гъста. — Или се натъкваш на снобите, които те канят любезно в огромните си къщи в провинцията, където умираш от студ… Случи ли ти се вече това?

— Да — усмихна се Хенри и се облегна на креслото си, — веднъж.

— А на хихикащите дъщерички попадал ли си? Усмихват ти се изкусително и те питат дали имаш нещо против да спиш в стаята, съседна на тяхната.

Хенри се засмя и кимна.

— Английските аристократи навярно се ужасяват — продължи Бил — от това, че съм богат и американец, но все пак аз съм американец от ирландски произход…

— Те са вече доста свободомислещи — отбеляза Хенри. — Дори имат социалистическо правителство.

— Те са определено по-свободомислещи от социалистите — каза Бил. — Знаеш за кои говоря, нали? Бейлиълските болшевики. Тия, които те гледат и сумтят — всяко тяхно сумтене е оръдеен изстрел по нас. — Бил се олюля като прострелян. — И ние всички падаме — американските капиталисти, английските земевладелци и всички останали господа от този род.

Общата антипатия към останалите студенти сближи двамата американци през осемте месеца, които прекараха в Оксфорд, и когато се връщаха в Америка, те бяха вече близки приятели. Приятелството им обаче не се градеше единствено на шеги по адрес на англичаните. Разговорите в кабините им на парахода, докато прекосяваха обратно Атлантическия океан, бяха често доста сериозни, понеже и Бил, както и Хенри, се беше ориентирал към политическата кариера. Двамата заедно взеха решение да станат демократи. Нито един от тях нямаше високо мнение за Труман. Изпитваха носталгия по първите дни от създаването на Новия курс[1] и въодушевени от това чувство, гледаха с голям оптимизъм на бъдещето на Америка, виждаха се едва ли не предопределени от съдбата.

Започнаха да гледат на разрушенията от последната война не като на резултат от нещо определено, а повече като на изпратен от бога знак, предпоставка за всеобщото възприемане на американския начин на живот и принципи на управление. Според тях фашизмът, империализмът и комунизмът се бяха компрометирали и двамата млади мъже чувствуваха, че тъкмо те трябваше да покажат на света единственото, останало за избор — американизма, пример не само на благоденствие, но и на порядъчност, ефективност и справедливост.

От двамата Бил Лафлин беше по-практичният и вече имаше връзка с партийния апарат на демократите в Ню Йорк. Хенри възнамеряваше да защити докторската си дисертация в Колумбийския университет, преди да се заеме активно с политика. С пристигането си в Ню Йорк двамата пристъпиха към изпълнението на своите планове. Бил се залови с партийна работа, а Хенри четеше в юридическата библиотека и излагаше в статии становищата на демократите, които понякога се четяха, а понякога не.

Бележки

[1] Програмата на президента Рузвелт. — Б.пр.