Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (51)

2

Взаимоотношенията на студентите с техния професор бяха необичайни, защото той беше либерал и всички те — по разни причини считаха, че неговият либерализъм е плод или на благодушие, или на лицемерие, или пък е утопичен. Хенри не само поддържаше идеи, които те отричаха, а беше и най-известният техен защитник в Америка. Или поне беше такъв до преди известно време. От есента на 1967 година професорът стана по-предпазлив и започна да обсъжда повече чуждите, отколкото своите идеи. Но така или иначе работата на един професор е да тълкува, да обяснява нещата, а неговите тълкувания се свеждаха, както и преди, до оценка на грешките на всички системи, които не са демократични според западните понятия. Оттук възникваше въпросът — как тогава студентите му, повечето от тях революционно настроени, бяха попаднали в неговата група и на какво се дължеше изключителното внимание, дори почтителност, с които го слушаха.

Отговорът се криеше в неговия маниер на преподаване — професорът се държеше ненатрапчиво приятелски и това предразполагаше студентите както на лекции, така и на упражнения. Първоначално всички очакваха, че Хенри Рътлидж — милионерът и приятелят на сенатора Лафлин — няма да ги остави да кажат и дума по време на упражненията, но след няколко занимания стана ясно, че в действителност професорът вземаше най-малко участие, че най-много от всички говореше Дани и че дори стеснителната Кейт се отпускаше и изказваше мнението си, докато професорът пазеше своето за себе си.

Тази мекост и търпимост едва ли бяха достатъчни, за да смирят най-войнствено настроените. Но професорът притежаваше едно друго качество, което студентите му надушиха като кучета, които търсят трюфели^[1], и което дори свещеникът почувствува и високо оцени. Това беше малката вратичка, която Хенри Рътлидж беше оставил отворена за новите идеи — идеите, които той преценяваше и признаваше, дори и да противоречаха на собствените му възгледи. Тази вратичка беше открехната съвсем леко — както повечето хора на неговата възраст, той си беше създал определена представа за света и не желаеше да я нарушава. Но докато повечето негови съвременници — или тези, които според Дани, Деби и Джулиъс Тейт управляваха Америка, пренебрегваха и отричаха несъвпадащите според теорията им факти и упорито продължаваха да грешат, за нещастие на онези, с чиято съдба разполагаха, то Хенри Рътлидж — идеологът на този строй, обмисляше и преценяваше фактите, внимателно оглеждаше революционните хипотези и никога не противоречеше, а само задаваше въпроси, за да изясни същината на проблема.

На едно от упражненията тази вратичка се отвори още — и то толкова, че светлината, която влезе през пролуката, заслепи професора. На предишното упражнение те бяха говорили за Адам Смит, Хенри Рътлидж беше отклонил вниманието на студентите си от неговата политическа мисия към неговата нравствена философия. Между професора и Алън Грей, който беше запознат с „Теория на моралните чувства“, възникна малка дискусия; после разговорът се върна отново на политическите и икономически проблеми, но професорът се замисли за нещо и студентите продължиха да беседват без негово участие.

Студентите определиха деня като „свободен“ и се разотидоха, без да коментират, само Кейт каза на Деби, че професорът не изглежда добре. На следващото упражнение, посветено на Бакунин, професорът изглеждаше дори по-зле — беше блед, разсеян и като че ли не можеше да се съсредоточи върху това, което говореше. Още никой не знаеше, че дъщеря му се беше опитала да се самоубие. Дани познаваше семейство Рътлидж, но с професора отдавна не бяха се срещали другаде, освен в университета.

Атмосферата ставаше все по-нервна и по-нервна, докато накрая Алън — набитият, ниско подстриган и решителен свещеник — попита професора дали не е по-добре да си вървят.

— Не — отговори Хенри Рътлидж. — И добави: — Защо?

— Защото не изглеждате добре, сър.

— Няма нищо — каза бързо Хенри. — Всичко е наред. Добре съм.

Продължиха отново, но след няколко минути Хенри съвсем неочаквано прекъсна Джулиъс, който четеше есе за Бакунин.

— И какъв е смисълът? — попита професорът.

Напрежението изведнъж се покачи от това непривично за преподавателя им избухване. Деби зашава още по-нервно с крака, Майк зашари безцелно с молива си по един лист, Кейт не помръдваше. Въпросът беше общ, не беше специално отправен към Джулиъс, и бе зададен рязко, грубо. Хенри Рътлидж беше загубил изведнъж своята обичайна приветливост.

— Какво искате да кажете, професоре? — попита Алън.

— Искам да кажа — отговори професорът, разтреперан от вълнение, — че няма смисъл да учим за Бакунин и Маркс, тъй като това няма да промени нещата.

Сам Фаулър го погледна с широко отворени очи — белият човек загуби самообладание!

— Е да, но аз специализирам Теория на политиката — каза Деби, изведнъж разтревожена за дипломата си, ако курсът прекъсне занимания.

Нервното напрежение, изписано на лицето на Хенри, попремина и той се усмихна.

— Имах пред вид — каза той, като се опитваше да си възвърне самообладанието и да намери правдоподобно обяснение за избухването си, — имах пред вид практическото приложение на онова, което учим. Какво въздействие има то върху живота ни?

— Изучаваме факти — обади се Майк след известно мълчание — и си формираме възгледи.

— Възгледите пък ръководят действията ни — каза Джулиъс. — Поне така би трябвало да бъде.

— Да, така трябва да бъде — съгласи се професорът. — Но всъщност не е. От двадесет години преподавам Теория на политиката и от двадесет години насам Америка си гние ли, гние и… няма изгледи този процес да престане.

Студентите, вече поутихнали, отново се наелектризираха, но този път причината беше не предишното им смущение, а възбудата, която предизвикаха думите на професора. Той за пръв път наричаше Америка прогниваща страна.

— Вие сте млади — продължи той, — но повярвайте ми, деца като вас завършват ежегодно този курс и са запознати добре с материала или поне така се предполага, но нищо ново не се случва. Нашето общество затъва все по-дълбоко и все по-лошо във всяко едно отношение.

— И това го казвате вие…! — възкликна Дани, изненадан от внезапното просветление на професора.

— Бих искал да избегнете тази грешка — каза Хенри, — но се осмелявам да кажа, че няма да можете. Ще се убедите, че теорията и практиката са съвсем различни неща. И като го разберете, ще се ограничите напълно в академичния свят и ще загубите всякаква възможност за упражняване на истинско политическо влияние.

— А аз мислех — обади се Кейт, — че вие имате такова влияние.

— И как точно?

— Чрез сенатора Лафлин — отговори тя смутено.

Хенри я погледна остро.

— Съвсем не. Красях триумфалната му колесница — това е всичко. Ако аз имах някакво влияние, то този човек не би бил такъв реакционер, какъвто е сега.

За Алън беше ясно, че мнението, което професорът беше изразил, не бе продиктувано само от неговото възникнало със закъснение заключение, че е прекарал живота си в заблуда. От известно време свещеникът — комунист подозираше, че Хенри Рътлидж не е щастлив човек. Той смяташе така, тъй като напоследък се наблюдаваше обезценяване на онези американски достойнства, в които професорът беше заявил, че вярва. Като свършиха упражнението (есето на Джулиъс за Бакунин остана недочетено), Алън изчака професора и го попита дали да приготви работата си за Прудон за следващия път, или отново ще разискват за Бакунин.

Очите на Хенри разсеяно блуждаеха по лицето на свещеника — явно беше, че не можеше да се съсредоточи над зададения му въпрос.

— Не знам… — каза той. — Да… всъщност нека Джулиъс свърши и тогава.

— Добре — съгласи се Алън и понечи да си тръгне от страх да не излезе любопитен, но загрижеността за състоянието на професора го възпря.

— Имате ли време за едно кафе, професоре? — попита Алън най-неочаквано.

— Разбира се — почти автоматично отговори Хенри и двамата се отправиха в бързо падащата есенна вечер към клуба на факултета.

— Така и не разбрах защо изобщо сте решили да изучавате Теория на политиката? — попита Хенри, докато полека-лека си възвръщаше самообладанието.

— Защото е близо до теологията — отвърна Алън и двамата се засмяха.

— А вашите духовни наставници как гледат на това?

— Те плащат обучението ми.

— Следователно нямат нищо против?

— Може би се радват, че по този начин се избавят от мен.

— Твърде вероятно… с тези ваши идеи.

Настаниха се в креслата на клуба с чаши кафе в ръце.

— Доста развълнувахте децата по време на упражнението — каза Алън.

— Наистина ли? — Хенри се усмихна. Чувствуваше се малко неудобно в компанията на Алън — отчасти поради това, че той беше свещеник и носеше черен костюм и тясна бяла якичка, и отчасти поради неголямата разлика в годините им — професорът беше свикнал да общува с доста по-млади от него студенти.

— Наистина — подчерта Алън. — Хора на тяхната възраст сами не вярват на идеите си. Те все още ги проверяват. И да чуят някой като вас да се съгласява с тях…

— Почти не си спомням какво точно казах.

— Казахте, че сенаторът Лафлин е реакционер.

Хенри се засмя.

— Надявам се, че няма да ме цитират в „Кримзън“.

— Ще ви цитират или в „Ню Йорк таймс“, или никъде! — каза Алън и двамата отново се разсмяха.

— Но вие не сте така млад — отбеляза професорът — и вие не проверявате… идеите си… нали?

— Не — отговори Алън. — Не. Аз вярвам в тях.

— А как?… По-рано не съм ви питал, но комунизмът и католицизмът все пак се смятат за взаимно противоположни.

— Да — призна Алън, — а всъщност не са.

— Добре, но Маркс е бил атеист.

— Знам. И повечето комунисти също са. Но според мен това е едно недоразумение. Струва ми се, че те отричат бога, за да подчертаят ролята на историята, но Христос също е използувал историята, нали? Поне историята на евреите.

— Да… да, разбира се.

— За мен комунизмът е политическа наука, професоре, а не религия.

Хенри кимна.

— Да, разбирам ви. — Той се настани по-удобно в креслото и продължи: — А в някои неща двете учения си съвпадат, нали? Например — самопознанието. Христос е призовавал към това, а също и Мао Дзе Дун.

— То е нещо съществено — каза Алън.

— Нямах пред вид вас. Мислех за себе си. Когато бях на вашите години, аз имах определено мнение кое е практично, кое утопично, кое реакционно. Но представите ни за тези неща се изменят под влияние на субективните фактори на нашия живот.

Свещеникът кимна.

— Искам да кажа — продължи Хенри, — че един свещеник или един скитник по-лесно може да стане комунист, отколкото един милионер.

— Да — каза Алън, — предполагам, че е така.

— Но рано или късно осъзнаваш всичко. И щеш, не щеш, признаваш, че твоята представа за научна истина не е изобщо научна истина.

— И се питаш каква е ползата?

Хенри погледна свещеника и кимна.

— Да. И наистина каква е ползата? За какво е това безконечно обучаване на деца, които един ден обучава други деца, като в края на краищата излиза, че всичко, на което сме ги учили, е грешно?

— Теорията трябва да се провери чрез практиката.

— Точно така, но ако след това наше обучение детето излезе на улицата и още на първата крачка падне по лице…

Алън Грей мълчеше, тъй като не знаеше за кого говори професорът.

Хенри продължи с нервен и напрегнат глас:

— Работили ли сте в енория?

— Да, две години в Ню Йорк.

— И случвало ли ви се е да чувате за момичета, които хващат мъже от улицата? По-възрастни мъже? И после да ги водят в апартаментите си?

— Да — отговори Алън. — Чувал съм.

— Защо? Защо го правят?

— По различни причини, предполагам.

— Но това е ненормално! Момчета да преследват момичета — да. Но едно момиче… с барман на средна възраст…

— Обикновено в семейството им нещо не е в ред.

— Какво?

— Зависи от семейството.

За момент настъпи тишина. Свещеникът не желаеше да продължи разговора, нито пък чувствуваше, че трябва да промени темата. Загледа се в нервно сплетените ръце на професора.

— Вие познавате ли дъщеря ми Луиза? — попита Хенри най-после.

— Не… не я познавам.

— Тя се опита да… да се самоубие, миналата седмица… и… — Професорът се поизправи в креслото и въздъхна. — И ние мислехме, че е изнасилена, но се оказа… — Гой се опита да се усмихне, не можа и с усилие завърши мисълта си. — Оказа се, че тя е… предложила на този… този тип… този застаряващ негодник.

Алън мълчеше. Седеше, без да помръдне, и чакаше Хенри да заговори или да замълчи.

— Просто не знам — каза Хенри и сви отчаяно рамене. — Просто не знам как и защо се стигна дотук. Сигурно ние сме сгрешили нещо… Както вие казвате, обикновено нещо в семейството не е в ред…

— Да. — Свещеникът кимна. — Но това се случва в бедни семейства, които са жилищно притеснени. — Той се усмихна. — Мисля, че не се отнася до нейния случай.

— Не — каза Хенри, все така сериозно, самовглъбено и замислено. — Просто не знам каква може да е причината. — Той погледна Алън. — Надявам се, нямате нищо против, че… споделям с вас това?

Свещеникът поклати глава.

— Ние всъщност сме едно обикновено семейство — каза Хенри, — за разлика от създадената за нас обществена представа. Не искам да избягам от отговорност за това, което се случи с Луиза, но не мисля, че нещастието й е нещо изключително. Аз познавам две-три момичета в Кеймбридж, които също се разведоха, преди да са навършили двадесет години…

— И дъщеря ви ли се разведе?

— Да. А само преди шест месеца се омъжи.

— За кого?

Хенри въздъхна.

— За някакъв безделник в Калифорния. Най-обикновено завеяно хипи. Нищо особено.

Алън помисли малко и каза:

— Ще се съглася с вас, професоре… това е явление от обществен характер.

— Как бих искал — каза професорът, — как бих искал да разбера това. — Той отпи глътка от вече изстиналото кафе, Алън — също.

— Вие разбирате ли?

— Не, не изцяло.

— Към коя категория спада това? Политика или религия?

— Политика, бих казал.

— Значи, тя не е съгрешила?

— Е — усмихна се отново Алън, — човек никога не знае.

— Искате да кажете, че тя може просто да е покварена?…

— Едва ли. Поквареността не се проявява така изведнъж.

— Освен ако не е наследствена.

— Вродена?

— Защо не?

Алън поклати глава.

— Не. Всички започваме от едно и също начало.

— Разсъждавате от нравствена, а не от научна гледна точка.

— Може би.

— Щом не е грешница, тогава каква е? Луда?

— Не. Тя е една жертва.

— На кое?

— На… — Алън се поколеба. — Как го казахте днес следобед? Гнило общество.

— Да.

Последва дълго мълчание, което може да настъпи само когато събеседниците са не повече от двама. След това Хенри каза:

— За вас нещата са ясни, нали?

— Да — отвърна кратко Алън. — В момента — да. Но може пак да се объркам.

— И аз бях като вас едно време — каза Хенри.

— И може пак да станете.

— Може би.

Бяха изпили кафето си. Повече не им се пиеше, а и не им се искаше да привършат разговора. Хенри се колебаеше дали да продължи да задава скептичните си въпроси.

— В края на краищата се стига до един и същи въпрос — каза той. — Какво може да се направи, за да се спаси обществото от това гниене?

— Питате ме като гражданин ли?

— Като гражданин и като учен, който се занимава с политика.

— Каквото правят лекарите. Поставят диагноза и предписват лекарство.

— Каква е вашата диагноза?

— Капиталистическата система.

— А лекарството?

— Революции.