Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Professor’s Daughter, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Абаджиева, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Хели (2011 г.)
Издание:
Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора
Английска. Първо издание
ИК „Народна култура“, София, 1976
Редактор: Красимира Тодорова
Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова
Художник: Александър Поплилов
История
- — Добавяне
10
Другите от групата бяха Алън и Джулиъс. Като Видя Луиза, Джулиъс се притесни ужасно, а и той, и Алън изгледаха накриво Дани, който предложи и тя да участвува в разискванията. Но нито единият, нито другият можаха да измислят основателно възражение срещу присъствието й. Дани им каза, че познава Луиза от три години и е напълно убеден, че могат да й се доверят.
Четиримата се качиха в таванската стая на Дани и се разположиха — кой на леглото, кой на възглавниците по пода, а Дани седна на стола до бюрото си.
— Почвай — каза той на Алън.
Алън погледна неуверено Луиза и започна.
— Аз виждам нещата по следния начин — каза той. — Известно е на всички как се започва и печели революция и всички — поне тези, които сме тук, сме съгласни с това, че революцията е не само желана, но и необходима.
— Така — съгласи се Дани.
Джулиъс кимна.
— Необходима е — продължи Алън — не само за нашето общество, но и като принос в борбата против империализма въобще.
— Имаш пред вид Виетнам ли? — попита Луиза.
— Да. Но също и Южна Америка, Африка. Навсякъде, където американският капитал прониква, за да използува природните богатства на слабо развитите страни, понижава цените на полезните изкопаеми, използува евтината работна ръка и така нататък. Сега ние тримата… четиримата по-скоро… сме минали от теоретичната политика като наука към една определена политическа цел, или с други думи, ние гледаме на себе си като на част от материалния исторически процес.
Всички кимнаха в знак на съгласие.
— Както казах — продължи Алън, — ние знаем как се започват и печелят революции, защото Мао и Кастро го показаха на дело, а и сме чели в изказвания на Мао, Че, Кастро, Заип и Режи Дебре как е било направено. Това, което се иска от нас, е да приложим техния опит с подходяща за нашите специфични условия тактика и стратегия.
Тримата по-млади участници в съвещанието го слушаха с дълбоко внимание.
— В нашата страна селската партизанска война на Мао и Кастро ще бъде под формата на градска — партизанска война. Градската беднота — за разлика от селячеството в селскостопанските страни — ще бъде водата, в която ще се улови рибата. Улиците на Бостън, Чикаго и Ню Йорк ще заменят Сиера Маестра…
— Мислиш ли, че партизаните в градовете могат да бъдат така силни, както беше Кастро в Сиера? — попита Джулиъс.
— Да. Ако хората им вярват. Вижте мафията. Дори тази паразитна организация е силна, защото бедните италианци и американци я разбират и в известен смисъл й се доверяват повече, отколкото на правителството ни.
— И не без основание — каза Дани.
— Разбира се — продължи Алън. — Така както негрите никога няма да предадат своите престъпници на полицията на белите.
— Негрите — каза Джулиъс — са в най-лошо положение тук. Те не трябва ли да се привлекат за участие в революцията?
Алън погледна Дани и отговори:
— Не знам.
— Исках да кажа, не трябваше ли и Сам да е между нас сега? — попита Джулиъс.
— Не знам — повтори Алън. — Смяташ ли, че трябваше?
— Не виждам защо не.
— Негрите са обхванати от техния расов шовинизъм — каза Дани — и не биха приели никакъв съюз с белите, а камо ли да бъдат ръководени от тях.
— Трябва да не пренебрегваме факта, че средата ни се състои предимно от бели — отбеляза Алън.
— Правилно — каза Джулиъс.
— Повечето негри — Сам например — свеждат всички класови конфликти до расизма…
— Напротив, тъкмо обратното — каза Дани. — По своята същност расовите проблеми са част от класовите.
— Така е — каза Джулиъс. — Съгласен съм. И мисля, че всеки трябва да приеме това като основа на политическата революция…
— Правилно — а не да се смята само за въстания на робите — обади се Алън.
Луиза се премести по-удобно на леглото и попита:
— Как ще се започне в края на краищата?
— Ето това е най-важният въпрос. — Алън стисна ръце. — И именно този въпрос сме се събрали да обсъдим.
— При всяко положение — каза Дани — една революционна акция се предхожда от революционна ситуация, или с две думи — имаме причина и следствие. Хората са мислещи същества, които съзнават действията си, и ако, от една страна, революцията избухва като стихиен взрив, то, от друга страна, това е така, защото молекулите й действуват съзнателно и следователно могат да не изпълняват ролята си.
— Поради какви причини? — попита Джулиъс.
— Поради небрежност или страх…
— Да.
— Но да допуснем, че сме преодолели всичко и че процесът на общественото развитие ни е ясен, така че разбираме своята водеща роля в него. Тогава първата истинска акция ще бъде насочена…
— Първата революционна акция ли? — попита Луиза.
— Да. Последствията от революционната акция не са от кой знае какъв интерес, ако значението й е осмислено. Щом революционността на акцията е очевидна, обектът й може да бъде случаен.
— Не мога да разбера — каза Луиза.
— Виж — каза Алън, — аз, ти или Джулиъс, или пък Дани — че и всичките заедно, не можем да направим сами революция. Нито пък можем да седнем и да чакаме, докато другите се убедят, че революцията е необходима. Ние трябва да направим нещо — каквото и да е то, за да се излезе от тази мъртва точка.
— Да — кимна Луиза.
— Въпросът е какво да направим — каза Джулиъс.
— Трябва да е нещо радикално — обади се Дани. — Безсмислено е да маршируваме по Харвардския площад и да скандираме: „Хайде на революция!“
— Правилно — съгласи се Джулиъс.
— Според мен — каза Алън, — трябва да е акт на насилие, равностоен на упражняваното насилие във Виетнам.
— И според мен — каза Дани.
Луиза гледаше озадачено и Алън се обърна към нея, за да й обясни.
— Трябва да покажем, че съвсем не се шегуваме, че този акт няма да бъде просто едно реформистко балонче, което ще отлети без последствие.
— Трябва да има елемент на отмъщение — допълни Дани.
— Искаш да кажеш, че имате намерение да убивате? — попита Луиза.
— Да — отговори Алън. — Да убиваме тези, които убиват.
— Войници ли?
— Те са пешки — каза Дани. — Мисля, че трябва да започнем направо с царя.
— Имаш пред вид Джонсън ли? — попита Луиза.
— Да.
Всички замълчаха.
— До него не можеш да се доближиш — каза Джулиъс.
— Но Осуалд можа да се доближи достатъчно до Кенеди — обади се Дани.
— Сега са по-внимателни. Джонсън се вози в бронирана кола, заобиколен с цяла дузина охрана.
— В това отношение съм съгласен с Джулиъс — каза Алън. — Ние трябва да успеем. По-добре хич да не се опитваме, ако ще се провалим.
— Съвсем правилно — съгласи се Дани.
— Логически погледнато, първата мишена на нашия удар е Джонсън, но както се подразбира от само себе си, това намалява шансовете ни за успех.
— Безусловно — каза Дани и вдигна рамене.
— На нас ни трябва човек, който въплъщава в себе си типичните черти на класовия враг — каза Алън. — Не такъв надут дървеняк като Уолъс, нито пък някой генерал — самохвалко, а човек от най-висшите ръководни кръгове, истински капиталист. Не слуга на капитала, не интелектуалец, но не и някой глупак, а човек, който определено и съзнателно насочва външната политика на Америка към империализъм, а вътрешната към гнет.
— Тоест някой като Лафлин? — попита Луиза.
Алън се замисли. След известно колебание каза:
— Да, някой като Лафлин.