Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (54)

5

Луиза използува суматохата около Дани и каза на Джулиъс:

— Хайде да се измъкнем оттук.

Той не отговори нищо и я последва.

— За какво беше целият този шум? — попита тя, когато тръгнаха по Бретъл стрийт към Харвардския площад.

— Боливийците хванали Че.

— Убит ли е?

— Да.

— Затова ли беше полудял Дани?

— Да. Той наистина взема нещата навътре. Имам пред вид политиката.

— И аз бях такава.

— А сега?

— Не чак толкова. На страната на Дани съм, но не съм чак толкова ентусиазирана.

— Да.

— А вие? — попита Луиза.

— Развивам някаква там дейност.

— В Ню Мексико ли?

— Не. Тук. В СДО. Но не съм от много запалените. Като вас, предполагам.

— В живота има и други неща — каза Луиза.

Джулиъс кимна, но не я попита кои неща има точно пред вид.

— Какво смятате да правим сега? — попита той.

— Не знам… Ако сте зает… — с малко закъснение каза Луиза.

— Не, не. Нямам какво да правя. — Джулиъс погледна часовника си. — Гладен съм. Хайде да хапнем сандвичи или нещо друго.

Влязоха в едно кафене зад Харвардския площад, седнаха на една маса и си поръчаха сандвичи със сирене и кафе. Бяха чудесна двойка — и двамата хубави, с дълги крака и елегантно облечени. Луиза беше елегантна по случай вечерта, но Джулиъс беше винаги добре облечен. Той поотпусна възела на връзката си и се наведе над чашата си с кафе.

— Вие сте наистина хубава — каза Джулиъс непринудено. Това беше обичайният му подход към момичета на нейната възраст — непринуденият тон правеше комплимента приемлив и не банален.

— Вие също — прямо каза Луиза, като го гледаше право в очите и това беше необичайно за Джулиъс, тъй като не му се беше случвало досега да общува с момиче на нейната възраст — кажи-речи още ученичка, — което да се държи по този начин. Той обаче не смени тактиката.

— Аз почти се бях отказал да идвам у вас — каза Джулиъс — и тогава нямаше да се срещнем. Помислете си само!

— Щяхме да се срещнем.

— Как?

— Не знам… Някъде на площада.

— Да, но тогава нямаше да се познаваме официално. — Джулиъс се усмихна многозначително.

— Е да — каза тя и обърна настрана глава, не съвсем сигурна доколко и правилно ли се разбираха един — друг.

Джулиъс беше изпил кафето си, а на нея не й се допиваше нейното.

— Хайде да погледаме вечерната програма на телевизията — каза Луиза.

— Добре.

Излязоха от кафенето.

— Искате ли да дойдете при мен? — попита Джулиъс.

— Къде живеете?

— На Елм стрийт, 59.

— Имате там апартамент ли?

— Да.

Луиза не каза нищо и не го попита сам ли живее или с някой друг.

— Да вземем такси — каза Джулиъс.

Тръгнаха към Харвардския площад и когато Джулиъс махна на едно празно такси, Луиза каза:

— Можем да отидем, където аз живея.

Джулиъс се обърна.

— Добре — просто каза той.

— Мисля, че разстоянието оттук дотам е почти същото, както до Елм стрийт.

— Не си ли живеете в къщи?

— В момента живея, но наех този апартамент в Бостън, защото смятам да си намеря работа там.

— Да — каза Джулиъс, — да, разбирам. — Изразът на лицето му си беше все същият — леко насмешлив и надменен, — но всеки, който го познаваше добре, майка му например, би усетил неговата нервност. Той подръпваше края на пръстите си, докато пътуваха с таксито покрай Чарлз ривър към Бостън, който беше разположен от другата страна на реката. Джулиъс мълчеше, мълчеше и Луиза. Тя вече се беше настроила за това, което предстоеше.

Джулиъс плати на шофьора. Луиза беше забравила да си вземе пари. Но беше достатъчно предвидлива да не забрави ключовете от апартамента. Тя тръгна напред.

— Отдавна не съм идвала тук — обърна се тя към него, като влязоха в малкото преддверие. Луиза надникна в спалнята — всичко беше наред.

— Приятен апартамент — каза Джулиъс. — Сама ли живеете, или с някое друго момиче?

— Сама — отговори колкото може по-непринудено Луиза. — Не обичам да живея с други момичета. — Тя влезе в кухнята. — Вие идете и включете телевизора — каза Луиза и кимна с глава към всекидневната.

Тя се върна след малко, носейки уиски, лед и чаши. Джулиъс ги погледна, но не каза нищо.

— В Калифорния живеех с две други момичета — каза тя. — Не е лошо, но по-добре е да си сам.

— И аз така мисля.

Луиза наля в две чаши уиски, подаде едната на Джулиъс, а другата взе със себе си и седна в креслото.

— Какво има по телевизията? — попита тя. Джулиъс не беше включил телевизора.

— Не знам — отговори той и се пресегна да завърти копчето.

— Недейте — каза Луиза и очите й се разшириха. — Нека да си поговорим.

— Добре — съгласи се той, седна на дивана и се загледа в нея. Стаята беше топла и приятна. Луиза се беше събула и беше качила краката си на креслото. Роклята й се беше повдигнала и откриваше бедрата й; горното копче на блузата й беше откопчано и тъй като тя седеше с опънати назад рамене, Джулиъс виждаше част от бюста й — толкова, че да изпитва желание да види повече от него.

Луиза забеляза ефекта — той я желаеше, — но тя беше нетърпелива, не можеше повече да чака. Зашава неспокойно в креслото и накрая стана.

— Може ли да седна там? — Тя посочи мястото до него. Попита го с оня тон, с който децата питат за нещо, в което се съмняват, и Джулиъс долови и разбра какво беше то.

— Разбира се — отвърна той, но някак глухо. — И когато Луиза седна до него и леко го докосна с тялото си, той изпи наведнъж чашата си и каза: — Трябва да тръгвам.

— Не — с неочаквана нервност каза Луиза. — Не си отивайте, моля ви.

— Трябва да тръгвам. Така не бива!

— Но всичко е наред, наистина.

— Не… вие сте дъщерята на професора.

Луиза нямаше какво да отговори на това.

— Пък и — продължи Джулиъс, — пък и не трябва така… — Той излезе в коридора. — Но ние пак ще се видим.

Луиза не отговори. Когато Джулиъс затвори вратата след себе си, тя стана, но не за да се хвърли през прозореца. Започна да обикаля апартамента със силно стиснати устни, чувствувайки, че й се иска като Румпелщилхен^[1] да потъне в дън земя. После легна, полежа известно време, като опипваше тялото си с ръце, накрая обаче стана, излезе, взе такси и се прибра на Бретъл стрийт.