Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (63)

14

Отидоха в един ресторант в Бостън, където бяха ходили и по-рано — може би един-два пъти годишно, откакто бяха дошли в Масачузетс. Ресторантът беше френски и скъп и келнерите изгледаха неодобрително дрехите на Хенри, но управителят го позна и го заведе на една от хубавите маси. Лилиан заглади впечатлението от неподходящото облекло на мъжа си, като грациозно се приближи, седна и изправена на стола, взе листа в ръце.

Като поръчаха, Хенри каза с равен глас:

— Всичко това ми доставя все по-малко и по-малко удоволствие.

— Кое?

— Тези луксозни ресторанти.

— О, съжалявам.

— Нямах пред вид тази вечер. Дори се радвам, че предложи да дойдем. Исках да поговоря с теб за нещо и тук… не в къщи, е някак по-лесно.

Лилиан стисна юмруците си и веднага започна да съпоставя достойнствата на ресторантите в Бостън и Ню Йорк. Говореше несвързано, защото не мислеше върху думите си, а върху това, как да поддържа разговора, докато измъкне Хенри оттук и го заведе обратно в домашното гнездо. Каква ужасна грешка направи, че го доведе, какви идиотски съвети дават тези списания!

След известно време обаче всичкият й дар слово се изчерпа и — смела и импулсивна — тя направи решителната крачка.

— За какво искаш да говориш с мене? — попита Лилиан тихо, като понижи тона си с цяла октава.

Хенри се наведе към нея.

— Искам да продам къщата.

Лилиан го погледна въпросително.

— Искаш да продадеш къщата?

— Искам да се преместя в нещо по-малко.

— Защо?

— Не искам да съм повече богат.

— Не искаш да си повече богат?

— Да.

— Как?

Хенри се усмихна.

— Като се освободя от парите си.

— Но защо?

— Не ми харесва да съм богат.

— Какво лошо има в това?

— На теб харесва ли ти?

Лилиан започна да яде рака в чинията си.

— Да. Харесва ми.

— Аз мисля, че това обезчовечава хората.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че лишава човека от един важен аспект на съществуването му — материалната нужда и борбата с нея.

— И слава богу.

— Не е така. Все едно да затваряш лъвове в зоологическа градина. Те губят импулса си за живот, защото смисълът на живота е в борбата за съществуване.

— За лъвовете може би е така.

Хенри започна да яде скаридите си.

— И тогава или всичко им омръзва и умират душевно, или започват да се мятат насам-натам с надежда да намерят спасение по някакъв друг начин.

— Лъвовете ли?

— Не, хората.

— Какви?… — започна Лилиан с намерение да попита какви са тия начини, но се въздържа и попита: — А не е ли малко късно?

— Мисля, че не.

— Но ти сам каза, че след като станат на шестнадесет години…

— Не го правя за децата. Аз го правя заради себе си.

— Заради себе си?

— Да. За да уважавам сам себе си.

— Боже господи, Хари — каза Лилиан с обичайния си тон, тъй като вече беше забравила за развода, — нямам нищо против да си имаш разни там теории, но, моля ти се, не ги експериментирай върху мен и децата.

— Мислех, че няма да имаш нищо против.

— Против кое? Да живея в някой бордей в Роксбъри?

Хенри се усмихна.

— Имах пред вид Лексингтън или Белмонт. Може и в Кеймбридж да останем. Искам да живея в такава къща, в каквато живее всеки един обикновен професор.

— Един обикновен професор може да има къща и на Бретъл стрийт.

— Не, Лил, във всеки случай не и къща като нашата. Освен ако има пет милиона допълнителен доход.

Лилиан схруска едно краче от рак и отпи глътка бяло вино. Погледна мъжа си през чашата, но Хенри познаваше този неин трик, очите му срещнаха нейните и той се засмя. Тя също се усмихна и каза:

— Напоследък наистина си станал много странен.

— Само си правя равносметка. Човек трябва да започне да се замисля, като наближава петдесетте…

— Животът те променя. Разбирам. Скоро и с мен ще се случи. Няма как.

— Сигурен съм, че няма да позволиш да засегне начина ти на живот.

Лилиан пламна и отново го погледна. Задържа погледа си, за да разбере какво искаше да каже Хенри с това, но на лицето му нямаше и следа от някаква злонамереност или пък ревност.

— Може би искаш да уволниш мисис Прат? — попита Лилиан.

— Както ти пожелаеш.

— Личният ми доход няма да ми позволява луксове.

— Ще разполагаме и с моята заплата.

— Да, разбира се.

— Нямам намерение да живеем мизерно. Просто искам да махна разкоша.

— Какъв разкош?

— Знаеш. Поршето, тоалетите, разходките до Върмонт и Вирджинските острови.

— Ония деца ли ти влияят?

— Кои деца?

— Дани Глинкмън, Джулиъс Тейт и другите от групата.

— Отчасти и те.

— Не мога да си обясня как им позволяваш да ти влияят.

— Бих се съгласил с теб, Лилиан, но една истинска идея е винаги идея, без значение кои са поддръжниците й.

На другия ден Хенри забеляза, че студентите, които вземаха най-голямо участие в дискусиите, бяха необичайно мълчаливи и разсеяни, а Алън Грей, който напоследък оставаше да си говорят след часовете, си тръгна, без дори да го погледне.

Хенри искаше да се запознае по-отблизо с идеите на йезуита и затова му пусна едно кратко писмо, в което го канеше у дома си да пийнат и да си поговорят. Алън отговори, че ще дойде и в пет и половина на другия ден той беше на Бретъл стрийт.

Хенри го покани в кабинета си и му наля уиски. Алън седна на края на едно от кожените кресла с чаша в ръка.

— Имате голяма колекция от книги — каза той.

— Всъщност колекцията е в съседната стая. Това са книги, необходими за работата ми.

— Другите какви са?

— Някои инкунабули^[1]… и първи издания. Събирах ги някога.

— И картини също. — Алън погледна към Брак. — Имате много хубава колекция.

Хенри седна с чаша в ръце и попита:

— Мислите ли, че това е нередно?

— Не — каза Алън не напълно убедено.

— Не се занимавам вече с такива неща.

— Защо?

— Просто не мога… да плащам хиляди долари за… Някак егоистично ми се струва.

— Но нали трябва да си правите нещо парите?

— Реших, че е по-добре да ги дам на хората, които нямат.

— На бедните?

— Да.

Алън се засмя.

— Знам, че е наивно — каза Хенри. — Но не мислете, че съм субсидирал разните там безделници в Роксбъри, с цел да умиротворявам горките бедняци… Поне истинското ми намерение съвсем не е било такова. Но в края на краищата може и така да е излязло…

— Трябва да сте антимарксист, за да се надявате да умиротворите бедните. Що се отнася само до намерения — сигурно и Рокфелер е пълен с такива.

— Както и да е, сега разбирам, че да се дават пари на бедните, е наивно. От друга страна, аз не искам да притежавам тези пари. С две думи — искам да се освободя от тях.

— Това е чудесно намерение.

— Но не знам как да се отърва от тях. Мислех, че вие може би ще ме посъветвате.

Алън се засмя.

— Ето това вече се казва „парично затруднение“. Съвсем не съм убеден, че знам какво трябва да правите.

— Ясно е, че трябва да отидат за нуждите на революционното движение, но на коя партия точно трябва да се дадат… Пантерите…

— Черни шовинисти — промърмори Алън.

— Моля?

— Те не признават никого, освен себе си — каза Алън. — Никого, освен негрите. Не са истински революционери според нашите разбирания.

— Съгласен съм. А какво мислите за СДО?

— Да, може би те ще започнат движението.

— Вие на кого бихте ги дали?

Алън се поколеба.

— Мисля, че бих почакал малко. След около година нещата може значително да се прояснят.

Хенри кимна.

— Може би…

— Боя се, че в този момент всичко това ще е напразно, тъй като тези, на които се спряхте, може да не се окажат водещата група на движението.

— Правилно.

— Аз бих почакал.

Хенри кимна. Стана и наля уиски в двете чаши.

— Когато богатият отишъл при Христос — каза той с гръб към Алън — Христос му наредил да раздаде всичко, което има, на бедните.

— Точно така — потвърди Алън.

Хенри се обърна, подаде чашата на Алън и седна.

— Това не е ли било… умиротворяване на масите?

— Христос — отговори Алън — се е грижил за душите на хората. За него са били важни душите им и духовният живот. Всичко останало — материалният свят — е било зло и е трябвало да бъде предоставено на кесаря.

— Революцията нищо общо ли няма с душите на хората?

— Мисля, че не. Революцията е обективна, материална необходимост. Духовното усъвършенствуване е субективен волеви процес.

— Но това, което прави хората революционери, не е ли именно субективен волеви процес?

— Не. Да разбереш обективната необходимост, е нужна само яснота на съзнанието. Това не зависи от субективните обстоятелства. А добродетелта се заключава в това да служим на бога — чрез покаяние, така че добрите дела на една блудница могат да бъдат много по-угодни богу, отколкото делата на Мао Дзе Дун или Фидел Кастро.

— Но след като всичко това… завършва със смърт, не трябва ли да се стремим повече към добродетелното, отколкото към необходимото?

Алън огледа стаята и каза:

— Зависи.

— От какво?

— От призванието, струва ми се. Едни от нас са на земята, за да бъдат светци, други — революционери.

— А други банкери и генерали?

— Не. Ние можем да видим истината, защото имаме способността да разсъждаваме. Банкерите и генералите са заблудени, а не са грешници — дори в заблуждението си те могат да бъдат светци, докато ние, които сме прави — не сме.

— Вие сигурен ли сте за себе си?

— Да.

— Тогава защо сте свещеник?

— Защото едно време мислех, че съм призван за… за… духовното.

— И какво стана?

— За мен това започна да става все по-малко и по-малко реално.

— Духовното ли?

— Да.

— А материалното все по-реално?

— Да.

— А вярвате ли все още в духовното?

— Да… да, разбира се… Все още вярвам в него… в господ. В Христос. Да. Аз съм свещеник. Отслужвам литургия. Но това става все по-малко, по-малко и по-малко реално. — Той погледна чашата в ръцете й и я изпи наведнъж.

— А революцията? — спокойно попита Хенри. — Революцията става ли все по-реална?

— Да. За мен… сега… това е единствената реалност.