Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (20)

9

У Лафлинови в Санта Крус се бяха отбивали и преди — прелитайки от Бостън за Сан Хуан и обратно. Хенри не оставаше доволен от дните, прекарани там, отчасти поради тропическия климат, отчасти и поради това, че започваше да се чувствува все по-угнетен сред Бил, Джийни и приятелите им. Ако преди Хенри и Бил се допълваха един — друг, благодарение на различията помежду им, то сега тези различия се бяха задълбочили и превърнали в противоречие — но както Хенри не можеше да признае пред Лилиан или пред себе си, че предпочита прохладата пред слънчевите лъчи, така той прикриваше и истинското си мнение за Лафлин — неговото лицемерие и самолюбие. Хенри не искаше да прекъсва връзките си със средата на Лафлин, макар че беше напълно щастлив сред книгите и студентите си, тъй като практическото участие в политическия живот го караше да се чувствува нещо повече от един университетски учен и задоволяваше амбицията му да бъде полезен на Америка. И затова по време на разговори Хенри премълчаваше противоречивите си идеи, защото знаеше, че е безполезно да влиза в сериозни спорове с Бил и останалите съветници.

Този път, освен Хенри при Бил бяха дошли още осем души — най-приближените на Лафлин, в пълен състав. Всички те бяха повече или по-малко покрусени от убийството и съответно повече или по-малко развълнувани от това, какви последствия би имало то за техния кандидат и за собствените им кариери. Щом се срещнаха, те си размениха подходящите за случая съболезнователни реплики, но скоро неудържимите амбиции взеха връх над вече попреминалата скръб и още същата вечер се събраха на съвещание, докато жените им играеха бридж на терасата към морето. Строен и загорял от слънцето, Бил пиеше ром с кока-кола и обсъждаше пред събеседниците си политическите възможности, които случаят предоставяше, и колкото повече пиеше, толкова по-благоприятни му се виждаха те.

— Да не беше тая проклета конституция — каза Бил, като се усмихна на непочтителните си думи, — можехме сега да атакуваме. Никой не е за Линдън, никой.

— Ще го търпим още една година, Бил — каза юристът Стратън Джеймс.

— Ще го търпим в Белия дом, ще го търпим и на конгреса — рече Бил, — но ако загуби при първичните избори, кандидатурата му ще пропадне.

— Хората на Кенеди няма да гласуват за него — обади се Бъд Берибаум от Нюйоркската организация.

— Конгресът ще се раздели на три — каза Бил — Линдън, Хюбърт и Боби. Там обаче работата ще спре и накрая ще се наложи да потърсят четвърти кандидат, а този четвърти кандидат чисто и просто мога да бъда аз.

И съвещанието продължи в този дух до късно през нощта. Хенри не говореше много, защото нямаше какво толкова да каже. Според него всичко зависеше от следващите няколко месеца и от тактиката на Джонсън. Никаква стратегия не можеше да се планира преди това. Дотогава човек можеше само да фантазира и да се отдава на фантазиите си. Но Хенри не каза нищо за това пред приятелите си. Той виждаше, че Лафлин беше целият погълнат от мечтата си, че кръвта му кипеше и щеше да кипи, докато не намери изход, или пък полека-лека се поуспокои.

Най-после Хенри и Лилиан си легнаха в една от стаите за гости.

— Горката Джийн — каза Лилиан, — целият й крак е в гипс. И чишка в гърне.

На другата сутрин мъжете продължиха разговорите, а жените отидоха да плуват и да се пекат на слънце. Бил, както и предишната вечер, беше особено развълнуван, но сега, без въздействието на алкохола, мечтите му изглеждаха не толкова привлекателни. Беше ядосан, защото не можеше да получи в момента това, което желаеше, а още повече го нервираше безсмислието на собственото му нетърпение. Хенри забеляза, че неговото мълчание още повече влошаваше настроението на Бил, но въпреки това не можеше да измисли нещо, което да оправи нещата.

— Ти какво ще кажеш, Хари? — попита го нервно Бил, като чу звънеца за обед.

— Ще изчакаме и ще видим — каза Хенри, отговор, който едва ли можеше да задоволи приятеля му.

След обед както обикновено почиваха. Политиците се разбраха да се срещнат отново вечерта и всеки отиде да поспи или да поплува. Хенри остави Лилиан в стаята им и тръгна за плажа. По бански гащета и риза той заслиза по дългата стълба, мина през градината и се усмихна на Джийн, която седеше там, измъчена и отслабнала, с гипс на крака. Повървя около стотина метра по брега, просна хавлията си и се излегна на пясъка. Слънцето не печеше много силно — „няма да ми навреди“ — помисли си Хенри и остана да лежи по корем, унесен в дрямка от приятната топлина. Полежа така около половин час и реши да отиде да поплува, но като влизаше във водата, настъпи една консервна кутия и острият й, ръждясал ръб поряза стъпалото му. Раната беше малка, но Хенри се страхуваше да не стане инфекция. Той закуцука по брега обратно към къщата, мина покрай Джийн, която спеше, изкачи се по стъпалата и влезе в притихналата от зноя къща. Отвори вратата на стаята си и видя голото тяло на жена си в обятията на техния домакин.

Без да разбере дали са го видели или не, Хенри се върна на плажа и седна на една скала. Не усещаше болката в крака си — пред очите му беше Лилиан — гърдите й, коремът й, които видя от вратата и които изведнъж му се сториха съвсем чужди. Хенри си повтаряше защо не трябва да отдава значение на всичко това, устните му изговаряха думите, но от гърлото му не излизаше никакъв звук. „Постъпвай така, както биха постъпили с теб“ — повтаряше си беззвучно той, като се опитваше дори да се усмихне цинично, но защитната преграда, която искаше да изгради в съзнанието си, се разпадаше. Спомените от първите щастливи мигове на любовта им, от радостта, от доверието, нахлуха като вряла вода в засадена почва. Възможно ли е, мислеше си Хенри, тази банална история да означава за мене повече, отколкото смъртта на президента? „Президентът, президентът“ — повтаряше си той и пак — „Постъпвай така, както биха постъпили с теб“ — но никакви думи не можеха да спрат непреодолимата, неясна мъка.

Хенри се върна в къщи в пет часа. Лилиан четеше на терасата. Тя го погледна и му се усмихна. От уплахата и неувереността, които се криеха зад тази усмивка, той разбра — тя знаеше, че ги е видял. Хенри не каза нищо, отиде в стаята, дезинфекцира и превърза раната си и чете чак до вечерта.

Докато вечеряха, водеха разговори, но Бил Лафлин изглеждаше смутен. Незабележимо, с изкуството на политик, той поглеждаше към Хенри и се опитваше да разгадае изражението на лицето му, надявайки се, че останалите на масата не следят очите му, докато говори. Стратън, Бъд и жените им също се държаха смутено. Никой не попита Хенри защо не беше дошъл на вечерното съвещание. Лилиан мълчеше. Хенри не откъсваше поглед от чинията си. Само Джийн говореше високо — неспирен поток от скучни, празни приказки.

На следващата сутрин семейство Рътлидж си заминаха. По време на полета до Сан Хуан те не си продумаха, но когато самолетът им се отдели от пистата на летището в Пуерто Рико, Лилиан, загледана в ръцете си, каза, че съжалява.

— Няма нищо — отвърна спокойно Хенри и махна примирително с ръка, но после продължи: — Искам само да кажа… ако ти… ти си свободна… но не мога да разбера защо точно с него?

Лилиан го погледна изненадано.

— Защо? — повтори тя, като че ли на свой ред задаваше въпроса — защо е нужно да я пита.