Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Professor’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Хели (2011 г.)

Издание:

Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора

Английска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

История

  1. — Добавяне

5

Преди да си замине, Луиза каза на родителите си, че обича Джейсън Джоунз и те й предложиха да го покани у тях за пролетната ваканция. Щяха да платят и неговия билет. Стиснала ръката на Джейсън, Луиза му каза всичко това още в таксито на път за Бъркли, минавайки покрай Сан Франциско Бей.

— Да… добре, защо не? — отговори той. — А на отиване можем да се отбием да видим и нашите.

Най-напред спряха у Луиза, където тя си остави куфара, а след това отидоха в квартирата на Джейсън, където се любиха и тя остана при него цялата нощ.

И те заживяха отново така щастливо, както и през първия семестър. Луиза не се виждаше с никого, освен с Джейсън, а Джейсън имаше само един близък приятел — поетът Нед Ремптън. Той беше висок, едър мъж, поне десет години по-възрастен от Джейсън. Беше се провалил като поет, тъй като стиховете му (както и начинът му на живот) бяха отражение на битническото движение от петдесетте години. Живееше в Сан Франциско в едно приспособено таванско помещение. Преди Коледа беше идвал в Бъркли да види приятеля си, а сега Луиза и Джейсън му отидоха на гости с фолксвагена, който баща й й беше подарил за рождения ден.

През тези февруарски вечери Луиза купуваше разни продукти и в единия край на тавана сготвяше туй-онуй, докато мъжете разговаряха в другия му край. Нед имаше рядка черна коса, а носът му беше целият в пори и наподобяваше пемза. Беше също така мръсен, както и Джейсън, но това, с което Джейсън привличаше Луиза, й се струваше отвратително в Нед. Тя обаче потискаше инстинктивното си отвращение, и то за да не засегне Джейсън, който побесняваше, като я чуеше да задава дори най-безобиден въпрос относно достойнствата на приятеля му.

— Дявол да го вземе, ти никога не би била… не би могла да го разбереш. Той се е домогнал до такива неща, до които аз едва ли мога да достигна.

Едно от нещата, до които се домогваше Нед и за което Луиза не споменаваше на Джейсън, беше самата тя. Нед следеше внимателно всяко нейно движение и от време на време й задаваше учтиви, но неуместни въпроси или пък хвалеше сготвеното от нея, а оставяше половината храна в чинията си недокосната. В края на краищата Луиза реши, че заради Джейсън трябва да търпи похотливите погледи на Нед, тъй като, слушайки разговорите им, тя разбираше, че Джейсън дълбоко уважава и почти боготвори своя приятел.

Те разговаряха за поезия, политика и религия — по-младият задаваше жадно въпроси, а по-възрастният важно-важно отговаряше като човек, осъзнал собствената си мъдрост. Нед беше будист или индуист — Луиза така и не разбра кое от двете точно. Той държеше на пълното откъсване на своето „аз“ от заобикалящата го действителност — нещо, към което явно се стремеше и Джейсън, но не можеше да го постигне.

Така живяха до март. Луиза ходеше най-редовно на лекции, а следобед отиваше при Джейсън. Той ставаше късно, не посещаваше лекции и не учеше, поддържайки тезата, че това, което им преподават, няма нищо общо с нещата, които са наистина от значение. Четеше понякога — Кастро или Бакминстър Фулър — и едновременно слушаше музика — цитра, Бах или пък Ванила Фъдж. Вечер ядяха, пиеха чай, пушеха марихуана, разговаряха и се любеха и Луиза се чувствуваше все по-щастлива и по-щастлива, защото колкото и мрачен и особен да беше Джейсън, той не я напускаше и очевидно имаше нужда от нея. И когато лежаха на матрака, той прегръщаше и докосваше тялото й не като че ли изчисляваше стойността му в злато, а като нещо много по-скъпоценно, което вземаше в своя власт с такава сила и страст, че Луиза стигаше до върховна забрава.

Наближаваше времето, когато трябваше да заминат на Изток. Заедно с ежемесечните петстотин долара Хенри изпрати пари за два билета отиване и връщане до Бостън. И тогава, най-неочаквано, Джейсън реши, че трябва да се оженят. Той не направи това предложение по общоприетия начин, а просто каза на Луиза, че ще е по-добре за семействата и на двамата, ако те са сгодени.

— Не познавам вашите — каза той, — но нашите може да вдигнат голяма пара, ако ей така просто им се изтърсим.

Луиза го обичаше толкова много, че дори не можа да изрази радостта си и за момент си помисли, че това хладно предложение е просто неговият начин на изява на любов, с което той посвоему изразяваше желанието си да се обичат винаги. Но миг след това тя забеляза, че размишленията на Джейсън за брака бяха само повод за едно вътрешно самовглъбяване — той изобщо не я погледна, докато говореше, седнал с кръстосани крака и поглед, прикован в пода.

— Но ти убеден ли си в това, Джейсън? Винаги си казвал, че не вярваш в брака.

— Не вярвам — ядосано каза той. — Но и не вярвам, че не вярвам. Смятам, че хората трябва да правят с него каквото си искат.

В Луиза беше останало все още нещо от детската сантименталност и тя почувствува, че това не беше начинът, по който един влюбен мъж би трябвало да предлага сърцето си на своята бъдеща съпруга, и за момент се поколеба. Но тя не можа да измисли нищо убедително за отговор на Джейсъновия въпрос: „Защо не?“ Да, наистина защо не? Тя го обичаше. Така или иначе живееха заедно. Не виждаше причина това да не продължи и не можеше да си представи живота без него. В известен смисъл това вече беше брак и тогава защо да не го узаконят и направят приемлив в очите на тези, които биха счели сегашните им отношения неморални?

Когато си помисли за тези, които не биха одобрили извънбрачното й съжителство с Джейсън — нейните и неговите родители, — тя цялата настръхна. Да, при положение, че Хенри и Лилиан не биха одобрили Джейсън за неин приятел, вероятността да го харесат за неин съпруг не беше по-голяма. Стомахът й се сви, като си представи Джейсън и баща си в една стая. Лилиан — тя знаеше това — щеше някак да го приеме.

Но в края на краищата този въпрос засягаше само нейния живот. Тогава — защо пък не? Предпазливостта, предизвикана инстинктивно, капитулира пред тази негативна логика, подкрепена от силното за едно момиче чувство — любовта му. И тя прие предложението на Джейсън Джоунз, като повтори неговите думи:

— Да, добре, защо не?

Като чу това, Джейсън вдигна отегчения си, гневен поглед, отиде до Луиза и я целуна с онова сериозно и страстно изражение, което така силно я беше привързало към него.