Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Professor’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Хели (2011 г.)

Издание:

Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора

Английска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

История

  1. — Добавяне

7

Когато вечерта се върна в къщи, Хенри завари Луиза във всекидневната. Кимнаха си един на друг. Той си сипа в една стъклена каничка джин за първото мартини и попита дъщеря си, която го наблюдаваше.

— Ти искаш ли?

— Не, благодаря — отговори Луиза така троснато, че се очакваше Хенри да се засегне, но той изобщо не промени изражението си. Сипа си обикновеното количество вермут, разклати каничката и изля питието в една чаша. Прекоси стаята, седна в едно кресло и се зачете в „Ню Йорк ревю ъв букс“, като че ли в стаята нямаше никой.

Луиза нямаше нищо за четене. Беше й скучно и просто жадуваше за някакъв драматичен разговор с баща си. Затова каза:

— Мисля, че ще престана да ходя при доктор Фишър.

— Добре — отговори Хенри, без да я погледне. — Къде е майка ти?

— У мисис Кларк.

Хенри кимна.

— Тревожи се за Лори.

— Защо?

— Не знам. Цял ден не се е прибирала, но не е в това работата. Мама смята, че Лаура се държи някак странно напоследък, много излиза, а мисис Кларк пък си мисли, че Еди е все у дома.

— Къде ходят в такъв случай?

— Не се знае. Затова мама отиде у мисис Кларк — дано разберат нещо.

Хенри продължи да си чете вестника.

— Аз обаче се досещам къде може да е — каза Луиза, като се опитваше да заинтересува баща си.

— Къде?

— Имат един познат — Тони, който преподава в Бостънския университет. Сигурно там ходят.

— Как са се запознали с него?

Луиза вдигна рамене, но Хенри не забеляза това, защото отново четеше, пък и явно не чакаше отговор, защото не повтори въпроса си.

Като разбра, че не може да подхване разговор с баща си, тя стана и напусна стаята. Постоя малко в преддверието и след това влезе в кухнята. Искаше й се да тропа с крака и това желание не я напускаше от няколко дни насам. А сега и снизходителното безразличие на баща й отгоре на… отгоре на всичко. Идеше й пак да се хвърли от прозореца.

Цялата беда е, каза си тя, че нямам истински приятели в Кеймбридж. Съученичките й вече имаха свой собствен живот, или по-скоро тя имаше свой, който нямаше нищо общо с техния… Дани беше станал толкова сериозен… Ясно, че ще трябва да се запознае с нови хора, може би чрез Лори и приятелите й — изглеждаха интересни! Сети се за Джулиъс и стисна зъби при спомена за унижението си.

Лилиан се прибра през кухненския вход. Лицето й беше издължено и ядосано — явно се тревожеше.

— Намерихте ли ги? — попита Луиза.

— Не. У Кларкови никой не знае къде може да са и къде изобщо ходят.

— Аз не бих се тревожила, мамо. В наше време петнадесет години са доста много.

Лилиан заприготвя зеленчуците, които смяташе да готви за вечеря.

— Сигурна съм, че ще се върне в къщи — каза тя. — Но е станала много странна. Не говори с никого, само влиза и излиза като малък дух. Носи все една и съща памучна рокля без палто, без пуловер в това студено време…

— Просто е летяла. Когато човек лети, не усеща студа.

— Какво искаш да кажеш с това „лети“?

— Е какво… марихуана. Лилиан въздъхна недоволно.

— Бих искала да не се занимавате с такива неща.

— Безвредно е, мамо, наистина е безвредно. Алкохолът и цигарите са много по-опасни.

— Така казват. Дано не взема и нещо по-силно.

Луиза се замисли върху думите на майка си.

— Мамо — обърна се тя към Лилиан, — мисля, че знам къде може да е. Ще отида да я потърся.

Без да дочака отговор, тя излезе и се качи на фолксвагена. Отправи се към реката, мина по Мемориъл Драйв, стигна до аутобана и пусна една монета от десет цента в касичката на автоматичната бариера. След една-две мили излезе от аутобана при Пруденшъл сентър, откъдето пое към Южен Бостън и спря колата пред една къща на Уорън авеню. Лаура веднъж й бе казала, че тук живее приятелят й Тони.

От прозорците на първия етаж струеше слаба лилава светлина. Луиза изкачи стъпалата и позвъни. Докато чакаше да й отворят, слушаше провлечената музика, която се чуваше отвътре, и разглеждаше олющената кафява боя на вратата. Никой не дойде да й отговори и Луиза позвъни втори път. След това надникна през прозорците и видя на голия под един матрак и преобърнатата до него кутия за чай — позната сцена.

Изведнъж се уплаши — не от тези, които бяха вътре, а от любопитните обитатели на околните мизерни къщи. Облечена като момиче от заможната буржоазия, тя се опасяваше да не я ограбят. В следващия миг вратата се отвори — насреща й стоеше мъж на средна възраст с бледо лице и мека, лъскава коса.

— Тук ли живее Тони? — попита Луиза.

Мъжът вдигна вежди, сякаш с това искаше каже — защо пък трябва да ти отговарям на този въпрос…

— Аз съм Луиза. Сестрата на Лори.

— А, влезте. — И той се отмести от вратата, като че ли Луиза му беше показала билет или членска карта.

— Тя е горе — каза мъжът. — Взела е опиат.

— Какво?

— ЛСД.

Луиза кимна. Тя не беше опитвала, но си спомни за Джейсън и за миг изпита непривичното за нея чувство на тревога заради друг човек. Стълбите бяха тесни и цялата къща миришеше на ароматизирани пръчици и марихуана. Особено наситен беше въздухът в стаята на първия етаж, в която Луиза влезе. Тони беше влязъл преди нея и при слабата лилава светлина в първия момент тя не можа да различи лицата на хората — бяха пет-шест души, някои седяха, някои стояха прави. Всички очевидно бяха взели наркотици и се държаха всеки посвоему — едни говореха несвързано, други съзерцаваха афишите по стените — фотографии върху плат с индийски мотиви — оптическа измама за халюциниращите наркомани. Когато привикна с полумрака, Луиза видя приятеля на Лаура — Еди. Той се движеше бавно, в такт с монотонната музика. Панталоните и гащетата му се бяха свлекли до глезените.

Като не видя Лаура в стаята, Луиза се приближи до Еди и го попита къде е сестра й. Трябваше да крещи, защото музиката беше силна и ечеше в празната и не застлана стая. Но колкото и да крещеше, Еди не я чуваше, а само се усмихваше някъде в пространство през нея. Луиза хвана с две ръце лицето му и го приближи до своето.

— Къде, по дяволите, е Лори? — изкрещя тя, но шестнадесетгодишното момче само се засмя и уринира върху полата й. Урината му потече върху вече мокрите му панталони.

— Колко си красива — прошепна той и по лицето му се изписа възхищение.

Домакинът Тони се приближи до Луиза.

— Горе е — каза той. — Прекалила е с дозата и за това я заведохме на тавана.

— Къде? — изкрещя Луиза.

Тони й направи знак да го последва и двамата излязоха от стаята. Изкачиха се по стълбата и влязоха в една малка таванска стаичка. Лаура седеше върху куп войнишки одеяла, облечена само по тънката памучна рокля, за която беше споменала майка й, но явно не усещаше, че в стаята е студено. Беше се свила, като че ли беше модел на Енге. Седеше върху одеялата, но тялото й беше извито настрани, а главата й беше подпряна на стената. Роклята й се беше запретнала чак до кръста, така че тънките й крака се виждаха догоре. Очите й почти доближени до стената, бяха отворени. Тя се подпираше с ръце върху купчината одеяла.

Луиза коленичи до нея.

— Лори, добре ли си?

Лаура не отговори, а само помръдна очи, но дори и при това съвсем леко движение Луиза можа да зърне безумния им израз.

— Хайде да си вървим в къщи — каза Луиза и хвана сестра си за ръката. — Хайде!

Лаура позволи на сестра си да я пообърне, но след това изръмжа като умиращо животно и няколко пъти удари главата си в стената, като че ли искаше да я закове в предишното положение.

— Хайде да си вървим в къщи — каза отново Луиза, вече с умоляващ тон.

— Чакайте — обади се Тони, който стоеше на вратата зад гърба на Луиза, — не можете да я заведете у вас в това състояние.

— А какво, по дяволите, да правим тогава? — попита Луиза. — Вие лекар няма да повикате, нали?

— Без паника. Не й е за пръв път.

— И всеки път така ли е?

— Не. Друг път не е била толкова зле. Но тя ще се оправи. Ще видите.

— Кога?

— След няколко часа.

— След няколко часа ли?

— Почакайте и ще видите.

— Няма да я оставя. — Луиза взе едно одеяло и наметна Лаура.

— Стойте — каза Тони, без да помръдва от вратата, — не можете да я заведете у вас, защото вашите ще извикат полиция.

— Тогава няма да я заведа в къщи. Обещавам. Но трябва да я измъкна оттук.

Тони отстъпи крачка настрани. Лаура започна да хленчи и Тони, който явно беше също разтревожен, им направи път да минат.

— Трябваше да я заключа горе — каза той на Луиза, когато заслизаха по стълбите. — Човек никога не знае какво може да се случи, като се попрекали с дозата.

— Еди как е?

— Той е наред — усмихна се Тони. — Прави каквото му е приятно.

— А какво прави Лори, когато не й е зле?

— Пее.

Луиза настани до себе си Лаура и подкара фолксвагена към Кеймбридж, без да има представа къде могат да отидат. Явно беше, че Лаура излизаше вече от халюциниращото си състояние — тя следеше с очи уличните светлини. Луиза би нарушила обещанието си към Тони, без да се замисли, но тя наистина смяташе, че не бива да прибира Лаура на Бретъл стрийт. Сети се за доктор Фишър — но каква полза от празните му приказки? Можеха да отидат в нейния апартамент, но не й се искаше да остава сама с Лаура. Тогава се сети за Джулиъс. Спомни си адреса му — Елм стрийт 59 и се отправи към дома му, без да има представа с какво можеше да им е полезен.

Стигнаха на Елм стрийт. Като отвори вратата и видя Луиза, Джулиъс се смути.

— Извинявайте — каза тя, за да го успокои, — идвам заради Лори, сестра ми. В колата е.

— Какво се е случило?

— Прекалила е с ЛСД.

— Боже мой! — възкликна Джулиъс.

Той слезе с Луиза до колата, за да й помогне да качат Лаура в апартамента. Занесоха я в спалнята му и я положиха на леглото. Изведнъж Лаура започна да стене и да охка, като се опитваше да удря главата си в стената. Успяха някак си да я усмирят и тя остана да лежи спокойно, вперила очи в тавана. Джулиъс и Луиза я завиха с одеялата и отидоха във всекидневната.

— По-добре да извикаме лекар — каза Джулиъс.

— Не. Не. С нищо не могат да й помогнат. Трябва само да я наглеждаме, докато й мине.

— Добре. Щом така искате.

Известно време седяха, без да продумат. Луиза си спомни някои подробности от последната им среща и се притесни на свой ред.

— Съжалявам… че ви обезпокоих… — започна тя.

— Няма нищо. Нали сме стари приятели. — Джулиъс й се усмихна с лека ирония. Тя също му се усмихна, но изведнъж се разплака.

— Хайде, недейте. — Джулиъс стана и вместо да я утеши, отиде да прави кафе. Като го донесе, той я прегърна през раменете и й каза да не се тревожи толкова.

Луиза се успокои съвсем и изпи кафето си. След това каза:

— Може ли да се обадя в къщи?

— Разбира се. Какво ще им кажете?

— Не знам. Просто ще кажа, че всичко е наред.

Тя набра номера. Обади се баща й. Луиза каза, че двете с Лаура са у един приятел и че ще пренощуват там. Хенри не възрази на това и Луиза затвори телефона, без да обяснява нищо повече. След малко каза, че е гладна и Джулиъс излезе да купи сандвичи. Изядоха ги, докато гледаха телевизия, и в единадесет часа Луиза отиде и легна да спи на леглото на Джулиъс до Лаура. Джулиъс спа на дивана във всекидневната.