Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (74)

25

Като се върна вечерта, на Хенри му се стори, че в къщата няма никои. Той остави чантата си в кабинета и когато отново минаваше през преддверието на всекидневната, видя Луиза на горната площадка на стълбите.

— Здравей! — каза тя, усмихна му се и слезе по стълбите. — Харесваш ли ми новата рокля?

Роклята беше бяла и дълга до глезените. Имаше ярка бродерия по долния край и на гърдите.

— Чудна! Откъде я купи?

— От Бостън. Румънска е. И мама си взе нещо подобно. Но казва, че няма да посмее да я облече.

Хенри се засмя и влезе във всекидневната.

— Да ти приготвя ли питието? — попита го Луиза.

Хенри я погледна.

— Не си прави този труд.

— Ще ми бъде приятно да ти го направя — каза Луиза, влезе във всекидневната и се залови с коктейла.

— Същото, нали? — попита тя.

— Същото — отговори Хенри, приближи се до камината и се наведе да я запали.

— Имаш ли нещо против да направя и за себе си?

— Ни най-малко. Направи си, разбира се. — Хенри се изправи и се загледа в огъня, който пълзеше от вестниците към треските. — Къде е майка ти?

С двете чаши в ръце Луиза се приближи към него.

— Пак отиде в Бостън. Скоро ще се върне.

Хенри взе чашата си и отпи от коктейла.

— Чудесно е!

Луиза също отпи една глътка и сбърчи лице.

— Не ти ли харесва? — попита я Хенри.

— Ами! — Тя се усмихна. — Чудесно е, по не върви сама да се хваля.

— Аз мислех, че не пиеш.

— Давя скърбите си в алкохол.

— Скърби ли? — каза Хенри с усмивка. — А аз мислех, че ти си била винаги ужасно щастлива.

Луиза се засмя — кратко, спокойно и весело.

— Знаете ли, докторе — каза тя, — приятелят ми не е тук.

— Джулиъс ли?

— Да.

— Къде е?

— Мисля, че отидоха с Алън да купуват оръжие.

Хенри се намръщи.

— Оръжие? Наистина ли?

— Не е чак толкова трудно. В някои щати могат да се купят и картечници, и ръчни гранати…

— Знам.

— Но те ще вземат само пистолети. — Лицето й стана сериозно.

Хенри седна.

— Не мога да разбера Джулиъс — каза той.

Луиза също седна в едно от креслата срещу баща си.

— Какво не разбираш?

— Защо прави това?

— Смята, че така трябва.

— Да, знам. Но за да стане човек революционер… или до такава степен революционер, че да е готов да убива хладнокръвно, той трябва да има някакви лични причини за това.

— И мислиш, че грешим, нали?

— Да — каза Хенри. — Мисля. Но щом смятате, че така трябва да постъпите — действувайте. Разбирам подбудите на Дани, Алън и твоите… — Той спря неподвижния си и тъжен поглед на Луиза за момент. — Но тези на Джулиъс — не…

— Може би това има общо с мексиканското у него — каза Луиза. — Дискриминират ги.

— Оплаквал ли ти се е от това?

— Не. — Луиза поклати глава.

— Той преценява нещата съвсем реално, за да допусне това чувство да му повлияе. Преценява реално и все пак се въздържа от изказвания. Оставя Дани и Алън да говорят, а всъщност, бих казал, има по-трезва преценка и от двамата.

— Знам какво имаш пред вид — каза Луиза. — Той не е така запален като Алън и Дани.

— А ти?

Луиза погледна полупразната си чаша.

— Трябва да си призная, че тази идея ме въодушевява все по-малко и по-малко. Бях много запалена, когато… когато предложих да убием Бил, но сега това да го застреляме…

— А подготовката напредва, нали?

Луиза сви рамене.

— Мисля, че да. Аз дори разбрах в кой хотел ще отседне.

— Как разбра?

— Мама знае.

Хенри кимна.

— В кой хотел ще отседне?

— Във „Феърфакс“.

— И там ли ще го убиете?

— Аз няма да го убия. Аз не мога никого да убия. Алън ще го застреля.

— А ти какво ще правиш?

— Аз ще стоя във фоайето и когато Бил излезе от асансьора, ще изляза на улицата. Дани и Алън ще се приближат с колата, ще го застрелят и ще офейкат.

— А Джулиъс?

— Той ще стои наблизо в случай на нещо непредвидено.

Хенри стана и отиде да си налее втора чаша от коктейла.

— Как искам да ги накарам да се откажат от това! — каза той.

— Мисля, че няма да можеш. Твърдо са решили. Можеш, разбира се, да съобщиш в полицията… — Тя погледна баща си.

— Ти също можеш — каза той.

Луиза се усмихна.

— Извинявай — каза тя.

Хенри отиде при камината, където седеше дъщеря му.

— Тази рокля е наистина хубава — каза той. — Не си била така елегантна от много отдавна. И косата ти е хубаво сресана.

Луиза се усмихна, отметна назад коси, но не каза нищо.

— Ти не можеш ли да разубедиш Джулиъс? — попита я Хенри. — Или поне да ги накараш да почакат?

Луиза се замисли.

— Трудно е — каза тя. — Нашата връзка се гради до известна степен и на общото ни участие в заговора.

Хенри кимна.

— Разбираш ли ме?

— Да.

— И се боя, че ако не беше това, може би… може би нямаше да има нищо между нас.

Хенри отново кимна.

— Да, срещу това няма какво да кажа.

— И между теб и мама е имало нещо подобно, нали?

— Да.

— Но не сте направили заедно нещо особено, нали?

— Работехме за Бил Лафлин — каза Хенри и се усмихна на дъщеря си.

— Той е бил друг тогава — отбеляза Луиза и леко се изчерви.

— Времената се промениха повече, отколкото той самият. — Хенри въздъхна, замълча и не забеляза напрегнатия, внимателен поглед на дъщеря си, която събираше кураж, за да го попита нещо. И тя каза:

— Татко, може ли да те попитам нещо лично?

— Питай каквото искаш — отговори й Хенри и разпери ръцете си, като в дясната здраво държеше чашата си.

— Е добре — започна Луиза, — мама, преди да се омъжи за теб… била ли е влюбена в Бил?

Хенри събра ръцете си и започна да върти бавно чашата.

— Тя се запозна с него чрез мен.

— О, разбирам. Извинявай. Аз просто забелязах, че тя говори за него с някаква особена интонация.

— Да — каза Хенри с глух глас. Пое си въздух и продължи по-високо и отчетливо: — Може би трябва да знаете във връзка с намеренията ви към Бил, че Лилиан действително го обичаше, но след като се оженихме, не преди това…

— Не може да бъде… — започна Луиза.

— Всъщност — продължи Хенри и леко вдигна рамене — тя може би и сега го обича. Все още се срещат.

— Ами! Наистина ли? Срещат се… в смисъл…

— Именно.

— Защо тогава не се разведеш?

Хенри отново вдигна рамене.

— Няма смисъл. Тя не иска да се омъжи за Бил, аз не искам да се женя за друга. А съществувате и вие двете с Лаура.

— Надявам се, че не е само заради нас.

— Не. Лилиан… Ние сме много добри приятели. От време на време.

— Това ми прилича на нещо като компромис.

— Да. Това е точно един компромис.

— Но не ти ли е тежко? Като си помислиш за нея и Бил?

— Да, но преди и аз не й бях напълно верен и не можех… не исках да развалям семейството.

— И си оставил нещата такива, каквито са?

— Да.

— О-о! — Луиза стана. — Имам нужда да пийна още.

— Налей си.

— Какви неща открива човек — каза тя, като се запъти към бутилките.

— Мисля, че е най-добре да го знаеш. Но имай предвид, че не говоря за това с Лилиан. Недей да засягаш тази тема по време на вечеря.

— Добре, няма. — Луиза се върна до камината и седна на облегалката на стола на баща си. — Знаеш ли какво си мисля? — попита тя.

— Какво?

— Мисля си, че революцията не трябва да е само обществена, а и лична. Че не можеш да направиш добро на обществото, ако в личните си отношения не си направил всичко възможно, за да си добър към хората.

Хенри се усмихна и погледна към огъня.

— Затова ли си така мила с мен?

— Не. — Луиза стана, седна на стола си и като баща си се загледа в огъня. — Това е, защото за пръв път от години насам чувствувам, че те разбирам и че ти ме разбираш. Всъщност за пръв път в живота ми.