Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Professor’s Daughter, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Абаджиева, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Хели (2011 г.)
Издание:
Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора
Английска. Първо издание
ИК „Народна култура“, София, 1976
Редактор: Красимира Тодорова
Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова
Художник: Александър Поплилов
История
- — Добавяне
25
Като се върна вечерта, на Хенри му се стори, че в къщата няма никои. Той остави чантата си в кабинета и когато отново минаваше през преддверието на всекидневната, видя Луиза на горната площадка на стълбите.
— Здравей! — каза тя, усмихна му се и слезе по стълбите. — Харесваш ли ми новата рокля?
Роклята беше бяла и дълга до глезените. Имаше ярка бродерия по долния край и на гърдите.
— Чудна! Откъде я купи?
— От Бостън. Румънска е. И мама си взе нещо подобно. Но казва, че няма да посмее да я облече.
Хенри се засмя и влезе във всекидневната.
— Да ти приготвя ли питието? — попита го Луиза.
Хенри я погледна.
— Не си прави този труд.
— Ще ми бъде приятно да ти го направя — каза Луиза, влезе във всекидневната и се залови с коктейла.
— Същото, нали? — попита тя.
— Същото — отговори Хенри, приближи се до камината и се наведе да я запали.
— Имаш ли нещо против да направя и за себе си?
— Ни най-малко. Направи си, разбира се. — Хенри се изправи и се загледа в огъня, който пълзеше от вестниците към треските. — Къде е майка ти?
С двете чаши в ръце Луиза се приближи към него.
— Пак отиде в Бостън. Скоро ще се върне.
Хенри взе чашата си и отпи от коктейла.
— Чудесно е!
Луиза също отпи една глътка и сбърчи лице.
— Не ти ли харесва? — попита я Хенри.
— Ами! — Тя се усмихна. — Чудесно е, по не върви сама да се хваля.
— Аз мислех, че не пиеш.
— Давя скърбите си в алкохол.
— Скърби ли? — каза Хенри с усмивка. — А аз мислех, че ти си била винаги ужасно щастлива.
Луиза се засмя — кратко, спокойно и весело.
— Знаете ли, докторе — каза тя, — приятелят ми не е тук.
— Джулиъс ли?
— Да.
— Къде е?
— Мисля, че отидоха с Алън да купуват оръжие.
Хенри се намръщи.
— Оръжие? Наистина ли?
— Не е чак толкова трудно. В някои щати могат да се купят и картечници, и ръчни гранати…
— Знам.
— Но те ще вземат само пистолети. — Лицето й стана сериозно.
Хенри седна.
— Не мога да разбера Джулиъс — каза той.
Луиза също седна в едно от креслата срещу баща си.
— Какво не разбираш?
— Защо прави това?
— Смята, че така трябва.
— Да, знам. Но за да стане човек революционер… или до такава степен революционер, че да е готов да убива хладнокръвно, той трябва да има някакви лични причини за това.
— И мислиш, че грешим, нали?
— Да — каза Хенри. — Мисля. Но щом смятате, че така трябва да постъпите — действувайте. Разбирам подбудите на Дани, Алън и твоите… — Той спря неподвижния си и тъжен поглед на Луиза за момент. — Но тези на Джулиъс — не…
— Може би това има общо с мексиканското у него — каза Луиза. — Дискриминират ги.
— Оплаквал ли ти се е от това?
— Не. — Луиза поклати глава.
— Той преценява нещата съвсем реално, за да допусне това чувство да му повлияе. Преценява реално и все пак се въздържа от изказвания. Оставя Дани и Алън да говорят, а всъщност, бих казал, има по-трезва преценка и от двамата.
— Знам какво имаш пред вид — каза Луиза. — Той не е така запален като Алън и Дани.
— А ти?
Луиза погледна полупразната си чаша.
— Трябва да си призная, че тази идея ме въодушевява все по-малко и по-малко. Бях много запалена, когато… когато предложих да убием Бил, но сега това да го застреляме…
— А подготовката напредва, нали?
Луиза сви рамене.
— Мисля, че да. Аз дори разбрах в кой хотел ще отседне.
— Как разбра?
— Мама знае.
Хенри кимна.
— В кой хотел ще отседне?
— Във „Феърфакс“.
— И там ли ще го убиете?
— Аз няма да го убия. Аз не мога никого да убия. Алън ще го застреля.
— А ти какво ще правиш?
— Аз ще стоя във фоайето и когато Бил излезе от асансьора, ще изляза на улицата. Дани и Алън ще се приближат с колата, ще го застрелят и ще офейкат.
— А Джулиъс?
— Той ще стои наблизо в случай на нещо непредвидено.
Хенри стана и отиде да си налее втора чаша от коктейла.
— Как искам да ги накарам да се откажат от това! — каза той.
— Мисля, че няма да можеш. Твърдо са решили. Можеш, разбира се, да съобщиш в полицията… — Тя погледна баща си.
— Ти също можеш — каза той.
Луиза се усмихна.
— Извинявай — каза тя.
Хенри отиде при камината, където седеше дъщеря му.
— Тази рокля е наистина хубава — каза той. — Не си била така елегантна от много отдавна. И косата ти е хубаво сресана.
Луиза се усмихна, отметна назад коси, но не каза нищо.
— Ти не можеш ли да разубедиш Джулиъс? — попита я Хенри. — Или поне да ги накараш да почакат?
Луиза се замисли.
— Трудно е — каза тя. — Нашата връзка се гради до известна степен и на общото ни участие в заговора.
Хенри кимна.
— Разбираш ли ме?
— Да.
— И се боя, че ако не беше това, може би… може би нямаше да има нищо между нас.
Хенри отново кимна.
— Да, срещу това няма какво да кажа.
— И между теб и мама е имало нещо подобно, нали?
— Да.
— Но не сте направили заедно нещо особено, нали?
— Работехме за Бил Лафлин — каза Хенри и се усмихна на дъщеря си.
— Той е бил друг тогава — отбеляза Луиза и леко се изчерви.
— Времената се промениха повече, отколкото той самият. — Хенри въздъхна, замълча и не забеляза напрегнатия, внимателен поглед на дъщеря си, която събираше кураж, за да го попита нещо. И тя каза:
— Татко, може ли да те попитам нещо лично?
— Питай каквото искаш — отговори й Хенри и разпери ръцете си, като в дясната здраво държеше чашата си.
— Е добре — започна Луиза, — мама, преди да се омъжи за теб… била ли е влюбена в Бил?
Хенри събра ръцете си и започна да върти бавно чашата.
— Тя се запозна с него чрез мен.
— О, разбирам. Извинявай. Аз просто забелязах, че тя говори за него с някаква особена интонация.
— Да — каза Хенри с глух глас. Пое си въздух и продължи по-високо и отчетливо: — Може би трябва да знаете във връзка с намеренията ви към Бил, че Лилиан действително го обичаше, но след като се оженихме, не преди това…
— Не може да бъде… — започна Луиза.
— Всъщност — продължи Хенри и леко вдигна рамене — тя може би и сега го обича. Все още се срещат.
— Ами! Наистина ли? Срещат се… в смисъл…
— Именно.
— Защо тогава не се разведеш?
Хенри отново вдигна рамене.
— Няма смисъл. Тя не иска да се омъжи за Бил, аз не искам да се женя за друга. А съществувате и вие двете с Лаура.
— Надявам се, че не е само заради нас.
— Не. Лилиан… Ние сме много добри приятели. От време на време.
— Това ми прилича на нещо като компромис.
— Да. Това е точно един компромис.
— Но не ти ли е тежко? Като си помислиш за нея и Бил?
— Да, но преди и аз не й бях напълно верен и не можех… не исках да развалям семейството.
— И си оставил нещата такива, каквито са?
— Да.
— О-о! — Луиза стана. — Имам нужда да пийна още.
— Налей си.
— Какви неща открива човек — каза тя, като се запъти към бутилките.
— Мисля, че е най-добре да го знаеш. Но имай предвид, че не говоря за това с Лилиан. Недей да засягаш тази тема по време на вечеря.
— Добре, няма. — Луиза се върна до камината и седна на облегалката на стола на баща си. — Знаеш ли какво си мисля? — попита тя.
— Какво?
— Мисля си, че революцията не трябва да е само обществена, а и лична. Че не можеш да направиш добро на обществото, ако в личните си отношения не си направил всичко възможно, за да си добър към хората.
Хенри се усмихна и погледна към огъня.
— Затова ли си така мила с мен?
— Не. — Луиза стана, седна на стола си и като баща си се загледа в огъня. — Това е, защото за пръв път от години насам чувствувам, че те разбирам и че ти ме разбираш. Всъщност за пръв път в живота ми.