Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Professor’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Хели (2011 г.)

Издание:

Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора

Английска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

История

  1. — Добавяне

Трета част

1

Два дни преди Коледата на 1965 година Луиза навърши осемнадесет години. Беше съвсем оформено и изключително красиво момиче от американски тип с изразително като на ирландка лице и кожа, свежа като на англичанка, и с такива дълги крака, че само една смес от немска кръв и капка кръв от Брега на Слоновата кост можеше да обясни произхода им. Единствено носът й не беше типично американски — вместо вирнатия нос с неопределена форма, който издаваше у повечето американски момичета един синтез от различни националности, Луизиният нос беше тънък, с гърбица и разширени ноздри.

Луиза се обличаше спретнато, но не елегантно. Не пожела да празнува рождения си ден, защото, както каза, родителите й нямало да харесат приятелите й. Лилиан реагира неодобрително на това, а Хенри се усмихна и се съгласи, че човек не е задължен да се чувствува добре в която и да е компания и че — слава богу! — в едно свободно общество хората могат да бъдат различни един от друг. Същата вечер той извика Луиза в кабинета си, за да обсъдят плановете й за постъпване в колеж, тъй като беше вече време да се ориентира.

Луиза се вълнуваше и известно време беше учтива. Желанието й било, каза тя, да постъпи в „Бъркли“. Хенри кимна и каза, че е съгласен с нея и вероятно идеята да напусне дома си не е лоша, макар че „Радклиф“ също бил добър колеж. А помислила ли си за някои друг колеж в източната част? „Сара Лорънс“, „Бърнард“, „Суордмор“?

— Не, татко. Аз наистина искам да постъпя в „Бъркли“, наистина! Не толкова заради колежа, колкото заради Калифорния. Искам да видя какво е там. Бях пет-шест пъти в Европа, а на запад по-далеко от Олбъни не съм ходила.

— Ще си много далеч от къщи — каза Хенри.

— Е да — отговори Луиза и за момент язвителният й тон отново прозвуча. — Струва ми се, можем да плащаме билетите за самолета дотам и обратно.

През следващите осем-девет месеца Луиза живя с мисълта за Калифорния. Беше гледала филми и снимки на калифорнийските плажове и лозя, беше чела някъде, че Калифорния е утробата на Америка и че хората там живеят живот, за какъвто източните щати могат да мечтаят след петнадесетина години, а останалият свят пък едва след едно поколение. Опротивя й и Кеймбридж, и Източното крайбрежие, и това — да бъде дъщеря на професор Рътлидж — богата и с европейски вкус. Мамеше я слънцето и свободата в Калифорния, където смяташе, че ще намери подходяща почва, за да зарови обградилото я сиво ежедневие. Тя просто сияеше от радост, когато попълни картончетата за компютърните машини (през януари), когато разбра, че е приета (през май) и когато заприготвя багажа си (през септември). Знаеше, че няма да познава никого там — Дани имаше стипендия за Харвард, — но това изобщо не я притесняваше. Искаше да бъде сама, една никому неизвестна Луиза Рътлидж, и да започне всичко от самото начало.

Но не беше така лесно да се отърве от познати.

— Семейство Волард ще те посрещнат на летището — каза баща й в колата на път към Логанската аерогара. — Намерили са ти стая в една къща с още няколко момичета.

— Чудесно. Благодаря, татко.

— Не познавам Волард кой знае колко добре — като че ли на себе си каза Хенри и добави: — Като бяхме в Принстън, и той беше там. Преди един-два месеца публикува във „Форин Афеърс“ една интересна статия за Чили. Можеш да му кажеш, че съм я чел.

— За Коледа ще си дойда, нали? — попита Луиза нервно, почувствувала за момент, че за пръв път напуска дома си.

— Надяваме се, да — каза Хенри. — И щом пристигнеш, ни се обади.