Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Professor’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Хели (2011 г.)

Издание:

Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора

Английска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

История

  1. — Добавяне

10

От този момент нататък приятелството им се развали. Стройната фигура на Луиза беше непрекъснато пред очите му — или в лятна рокля, или в нощница, — коленете и леко разтворени, или с опъната по бюста блуза. Всичко това причиняваше на Хенри остра физическа болка — като че ли го удряха с нож, тояга или нажежено желязо! Беше нравствено изтерзан и унижен, както би се чувствувал всеки нормален, порядъчен американец, забелязал в себе си срамното влечение към собственото си дете.

Когато беше сам, Хенри се владееше и мислеше за други неща и гледаше на Луиза чисто по бащински. Но видеше ли в стаята си стройната й фигура (а тя идваше, за да му се поглези, за да го прегърне — невинно, по все пак кокетно позирайки), порядъчните му трезви мисли се объркваха и отстъпваха пред поривите на тялото.

Единственото спасение беше да сложи край на тази силна проява на обич от страна и на двамата, като засили бащинското в отношенията си с Луиза. Досега той се беше старал винаги да й бъде приятен, но трябваше временно да се откаже от това. Не й разрешаваше повече от чаша вино. И станеше ли десет часът, я пращаше да спи. А в Адис Абеба, където отидоха от Малинди, се сприятели с една италианка от техния хотел, горе-долу на неговата възраст. Вечер отпращаше дъщеря си и оставаше да пие в бара с италианката. Луиза си тръгваше с недоволство, чувствувайки, и то не без основание, че зад отново появилия се родителски авторитет се криеше и нещо друго.

Най-голяма обида й нанесе, когато я изпрати заедно с няколко англичанчета и бавачката им да види императорските лъвове, а той каза, че предпочита да посети музея.

— И аз също — каза Луиза.

— Глупости. Нали искаш да видиш лъвовете.

— Не, татко, не искам. По-добре да дойда с теб в музея…

— В музея можеш да отидеш друг път.

— А защо да не дойда с теб?

— Защото аз отивам със сеньора Ламбрели, а ти можеш да отидеш с Бътлър-Кларкс.

Лицето на Луиза се сгърчи от гняв. Тя обаче не каза нищо повече и отиде с англичаните. Всички бяха по-малки от нея, с изключение на момичето, което може би беше на нейна възраст, тъй като носеше плитки.

Детският гняв на Луиза облекчи положението на Хенри, защото тя престана да се грижи толкова много за дрехите си и спря да го гледа в очите с оня срамежливо — изпитателен поглед, който в съчетание с красотата й едва не го докара до ужасния грях.

Когато напуснаха Адис Абеба, те бяха отново сами — нямаше я сеньора Ламбрели, нямаше ги и англичанчетата, но отношенията им останаха хладни. Докато разглеждаха нарисуваните по тавана ангелчета в църквата „Дебре Берхан Селасие“ в Гондар, Хенри разговаря дълго с дъщеря си, но само за да я запознае с коптската църква и етиопската цивилизация от седемнадесети век. По време на обяда той дори се смя, а Луиза му отвръщаше също с усмивка и така между тях отново се породи известна близост, но Хенри внимаваше да не надхвърли мярката, а Луиза се въздържаше от страх да не изпита отново предишното унижение.

От Гондар заминаха за Лалибела — самотно село, разположено върху високи голи хълмове, достъпно само в сухо време, когато малкият самолет можеше да се приземи върху калната писта на около десет мили от града. Луиза, която беше свикнала да пътува с големи реактивни самолети, се поизплаши от тресящия се и клатушкащ се ДЦ-3. Но като видя, че баща й е спокоен, тя също се поуспокои и дори не й стана лошо, както на някои от пътниците.

Лалибела привличаше туристите с изсечените си в меките скали църкви. Те бяха разположени във вдлъбнатини и се свързваха помежду си чрез пещери и тунели. На разположение на туристите имаше екскурзоводи, а в новия хотел, построен сред тази пустош, имаше и бани, и чаршафи, и сапун — изобщо всичко, от което се нуждаеха белите пътешественици.

Хенри и Луиза пристигнаха в хотела с ландроувър, който ги взе от летището и около час криволичи по пътечката нагоре. След като се регистрираха, те се измиха и веднага отидоха да разглеждат църквите, тъй като бяха решили да останат само един ден.

Разгледаха медените на цвят църкви, но това не беше единственото, което можеше да се види. От двете страни на улицата седяха просяци — мършави мъже, покрити с рани, които немощно протягаха ръце, туберкулозни деца, сополиви бебета с мухи по личицата в скутовете на съсухрените си майки.

Тези хора направиха на Луиза по-силно впечатление, отколкото църквите и етиопския пейзаж.

— Трябва да им дадеш нещо, татко! Трябва!

Хенри, като всички англосаксонци, се чувствуваше неловко, когато трябваше да дава милостиня, но все пак извади от джоба си няколко тамошни монети и ги подаде на един от бедняците. Но по-нататък имаше още от тях, а когато се върнаха да разглеждат една от черквите, която бяха пропуснали, те минаха покрай предишните просяци и всеки път Луиза настояваше да им дава милостиня, докато накрая на Хенри не му останаха никакви монети.

— Тогава им давай банкноти — каза тя.

— Не ставай глупава.

— Но защо? Ти можеш да си го позволиш.

— Разбира се, че не мога. Не мога да нахраня и да облека цялата тази тълпа.

Луиза замълча. Тя продължи да разглежда черквите, да изслушва компетентните обяснения на баща си, но думите му не достигаха до съзнанието й. По време на обеда тя се обърна към него:

— Но ти можеш да ги нахраниш и облечеш, ако искаш, нали?

— Кого?

— Ония хора там.

— Не… Не знам.

— Нали сме богати? Ето, една от нашите картини струва петдесет хиляди долара. За тези пари може да се купи много храна и дрехи.

— Да — търпеливо отговори Хенри, — но те ще изядат всичко, а картината вече няма да я има.

— По-добре ли е да имаш картина, отколкото да нахраниш хората?

Луиза го погледна право в очите с добре познатия му прям поглед, но този път някак по-сурово.

— Всичко това е много сложно — каза Хенри.

— Бих искала да ми го обясниш.

— Ще ти го обясня някой път.

Луиза въздъхна.

— Разбери, мен всъщност повече ме интересуват… хората, а не черквите и другите неща.

— Тогава може би трябваше да останеш при майка си.

Луиза се изчерви.

— Недей да мислиш, че съм неблагодарна, татко. Прекарвам наистина чудесно! Но в тези чужди страни има и хора, нали? Не само паметници.

— Да — каза Хенри. — Да, разбира се. Извинявай. — И той наистина се чувствуваше виновен пред Луиза — така коренно променяше настроенията си — беше ту снизходителен, ту строг.

Сега, когато Луиза беше определено само едно дете, Хенри се почувствува по-уверен в себе си и отново му се искаше да влезе в ролята на гальовен баща. Но ето че Луиза се оказа по-неотстъпчива от него.

— Значи, няма да ми кажеш? — попита тя.

— Какво да ти кажа?

— Защо не даваш пари на хората, които нямат какво да ядат?

— Добре — отговори й спокойно Хенри. — С парите може да се купува храна, но също и средства за производство на храна, дрехи и други неща. Нашите пари — или по-голямата част от тях — са вложени в разни предприятия, които осигуряват на хората работа, и в края на краищата — храна и дрехи за много американци, южноамериканци… може би дори и африканци. Не знам точно. Но все пак нито моите пари, нито пък парите на когото и да било друг биха стигнали, за да осигурят работа и храна за цялото население на света.

— Но не всичките ни пари са вложени — каза Луиза. — Ние имаме тези картини и…

— Картините — това е култура, която посвоему също така е необходима на хората, както и храната.

— А и харчим много — продължаваше Луиза.

— Да — каза Хенри. — Но това също осигурява работа и заплата на хората. Всички, които обслужват този хотел, нямаше да имат работа, ако не бяхме дошли тук. А тези десетдоларови банкноти, които настояваш да дам на просяците, също ще осигурят работа на някого.

Луиза мълча известно време.

— Добре — каза накрая тя. — Мисля, че това обяснява нещата. Но все пак аз не разбирам точно как. — И добави: — Ако имах пари, мисля, че бих ги раздала.