Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Professor’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Хели (2011 г.)

Издание:

Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора

Английска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов


Някои смятат, че съвременното общество ще се видоизменя непрекъснато; аз обаче се боя, че то така ще закостенее в едни и същи институции, предразсъдъци и обичаи; че човешкото развитие ще се ограничи и спре, човешкият ум ще започне да се лута напред и назад, без да може да ражда нови идеи; човекът ще се изтощи в своето самотно и безплодно търсене и човешкият ред, макар в непрекъснато движение, ще престане да напредва.

Алексис Де Токвил

„Демокрацията в Америка“

Въведение

1

През есента на 1967 година едно момиче упорито следваше един мъж на средна възраст по Бостън Комън. Свечеряваше се. Въздухът беше студен и влажен, небето сиво, тревата тъмнозелена, а стволовете на дърветата черни. Момичето беше облечено в кафяво палто и жълт вълнен пуловер с висока яка над палтото. Дългите й крака бяха обути в чорапи с кафеникав цвят, подобен на цвета на листата по земята.

На лицето й беше изписана едва сдържана възбуда. Втренчените й очи не се откъсваха от гърба на мъжа. Тесният й нос се беше зачервил от студа. Линията на челюстта й бе добре очертана, тъй като кожата там бе плътно опъната. Само устата й изглеждаше неоформена в сравнение с останалите й ясни черти.

Външността на мъжа, след когото тя вървеше, беше почти противоположна на нейната. Чертите на лицето му също бяха правилни и съразмерни, но се губеха в пълнотата му. Може би от разстояние тези обикновени черти биха правили по-благоприятно впечатление, но отблизо видът на мъжа беше отблъскващ — месест нос, пълни устни и груба, сипаничава кожа на бузите. Беше пълен и облеклото му — сако с подплънки на раменете — го правеше да изглежда още по-пълен. Панталоните му бяха тесни и лошо огладени. На яката на ризата, там, където се беше опирал дебелият му врат, имаше мазна ивица, която можеше да се види при движение на главата, а възелът на светлата му връзка носеше следи от мръсните пръсти, които го бяха връзвали.

На всичко отгоре мъжът беше два пъти по-възрастен от момичето. Мазната му черна коса беше опадала отпред, оголила главата му до темето. И все пак момичето — това крехко младо създание със сериозно втренчени очи, се приближи на около десетина крачки до мъжа и продължи така упорито да го следва, че той почувствува близкото му присъствие и спря. Момичето спря зад него. Мъжът се обърна и я погледна. Очите им се срещнаха. Неговите гледаха студено и предпазливо, но щом видяха нейните, веднага смениха изражението си. Той зачака. Тя се приближи, поколеба се и след това тръгна заедно с него по площада към Чарлз стрийт.

Вървешком, момичето пое въздух, сякаш искаше да въздъхне, и погледна мъжа.

— Отлично — каза той, — но нямам много време.

Момичето въздъхна.

— Добре — отговори тя и тънките струи пара се стопиха във вечерния въздух.

— При теб удобно ли е — попита мъжът — или да отидем в хотел?

— Не, не. Можем да отидем в моя апартамент.

Гласът й беше нежен, акцентът почти английски.

Мъжът произнасяше думите глухо и носово — интонацията на бостънските докери.

— Хей, да не си малолетна, а? — попита мъжът.

— Не. На… на деветнадесет съм.

— Абе откъде да знае човек.

Те излязоха от площада на Арлингтън стрийт и тръгнаха към Чарлз ривър. Като стигнаха до северната страна на Бейкън стрийт, момичето отвори входната врата на една къща — някогашен, дом на богати бостънци, сега разделен на апартаменти. Нейният беше на тавана. Мъжът, затруднен от килограмите си, се запъхтя по стълбите и спря в малкото коридорче да се посъвземе за това, за което бяха дошли тук.

Цялата история трая малко повече от десет минути. Мъжът беше безцеремонен — свали панталоните си, сякаш се готвеше да използува тоалетната, и събу обувките си, без да ги развързва. Момичето успя да махне само най-необходимото от себе си и той легна върху нея, като запретна останалите й дрехи нагоре.

Когато всичко свърши, момичето заплака. Плачът премина в ридания.

— Извинете… бихте ли имали нещо против… да станете — каза тя.

— Разбира се — отвърна мъжът, като се надигна. — Аз и без това трябва да ставам.

Той спусна крака на пода, вдигна панталоните си и започна да развързва връзките на обувките си. Като плачеше тихо, момичето слезе от леглото и се приближи до тоалетката в ъгъла на стаята. Спря пред огледалото.

— Слушай, моля те, спри да плачеш! — каза мъжът. — Искаше си го и ето на, получи си го. Защо плачеш тогава?

Момичето не отговори. Плачът й позатихна.

— Толкова ми е горещо — каза тя и отиде до прозореца.

— Е как няма да ти е горещо! — каза мъжът, като закопчаваше панталоните си. — Какво, мислиш, си правила тия петнадесет минути…

Тя дръпна прозореца нагоре — беше от тези, които се отварят вертикално.

— … писукайки и подскачайки като гумена топка, а? — Мъжът продължи: — Изнервяте ме вие момичетата от колежите.

Момичето седна на рамката на прозореца, прехвърли краката си от външната страна и скочи. Мъжът тъкмо оправяше връзката си.

— О, боже! — каза той. — О, боже господи!

Отиде до прозореца. Там долу бе Чарлз ривър и Мемориъл драйвуей. Огледа малката алея покрай къщата, но нейното тяло го нямаше. Погледът му се доближи към стената на зданието и той я видя да лежи просната върху пожарната стълба два етажа по-долу.

— Господи боже! — възкликна той.

После се дръпна навътре в стаята, огледа се, видя сакото си, взе го и се облече. След това напусна апартамента, слезе по стълбата и се озова вън от сградата. Едва на Комънуелт авеню намери телефонен автомат. Набра номера на полицията.

— Ало — каза той в слушалката. — Не е моя работа, но на пожарната стълба на Бейкън стрийт 23 има тяло на някакво момиче. — И затвори телефона.