Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (69)

20

Хенри се отби за няколко минути в кабинета си, след което си тръгна към къщи. Като излезе на Харвардския площад, той видя Луиза и новите й приятели. Стояха до будката за вестници в средата на площада и най-задълбочено и сериозно разговаряха сред тълпите от хора, които излизаха от подлеза и минаваха покрай тях.

Хенри пресече улицата, като си проправяше път между бавно движещите се коли, и тръгна по южната част на Кеймбридж комън. Опитваше се да си представи разговора им — аргументите „за“ и „против“ посвещаването му в тайната. Хенри не изпитваше никакво вълнение, нито пък безпокойство при мисълта, че му предстои да чуе тяхното решение — даже не го интересуваше кой знае колко дали ще му се доверят, или не. Лошото, ако не му кажеха, беше, че можеше да ги арестуват или дори да загинат от някоя ръчно направена бомба. При тази мисъл той се разтревожи за дъщеря си, но като че ли още по-мъчително му беше да си я представя самотна и нещастна.

Тревогата от другата възможност — да му се доверят — беше по-субективна. Ако замисляха убийство на президента или на държавния секретар, той трябваше да намери думи — и то подкрепени с логика, защото само логиката можеше да им подействува, — за да ги убеди в това, което чувствуваше, а именно, че една подобна акция би била рискована и безсмислена.

Дойде му на ум, че Ленин сигурно е писал нещо против тероризма, но дали ще се съгласят с Ленин? Знаеше предварително отговора им — Ленин е писал преди петдесет години, когато положението е било друго. Сега революционерите прибягват до тероризма и това е най-обичайната им практика. В края на краищата и Виетконг…

Да им напомни за Кенеди? За това как всички бяха потресени от убийството му? Ще му отговорят, че това е съвсем естествено, тъй като смъртта на Кенеди няма политически смисъл, докато тяхното убийство би имало смисъл и всички, които са против системата, ще прозрат неговата справедливост.

Хенри мина покрай дома на един свой приятел и колега и му дойде на ум да го попита за съвет, но се разколеба. Знаеше какво ще му каже ученият — ако той самият не успее да ги разубеди, тогава да предупреди президента или да съобщи в полицията. Хенри знаеше, че няма да го направи, че няма право да ги предаде, също, че полицията няма право да ги арестува, защото и той самият търсеше някакво разрешение и ако избягваше насилието, то го правеше може би от страх.

Вечерта, когато тримата студенти дойдоха при него, Хенри се чувствуваше все така неуверен в себе си. Луиза влезе след тях, като че ли беше гост в този дом.

Професорът седна на бюрото си, Алън и Дани на креслата, а Луиза на пода.

— Е? — попита Хенри и погледна групата.

— Решихме — каза Алън, — че трябва да ви кажем.

— Добре.

— Не защото искаме да ви окажем чест с това, а просто защото искаме да сме сигурни в правотата си, за което, смятаме, ще ни помогнете.

— Да, разбирам. Наистина не е много ласкателно от ваша страна.

Луиза махна нетърпеливо с ръце и отвори уста, за да каже нещо, но замълча.

Алън погледна Дани, Дани кимна. После погледна Джулиъс, но мексиканецът гледаше професора и затова Алън отново се обърна към професора и каза:

— Смятаме да сложим начало на революция в тази страна и за тази цел сме решили да извършим убийство с важно политическо значение.

— Така и мислех. Кого смятате да убиете?

Алън отново погледна останалите. Дани улови погледа му и този път отговори той.

— Сенатора Лафлин.

— Лафлин?

— Да — каза Алън.

— Шегувате се.

— Определено не.

— Но Лафлин е съвсем незначителна фигура. Той е една кръгла нула.

Алън се смути от думите на професора, но се опита да скрие смущението си зад саркастичния тон на отговора си:

— Съвсем не е кръгла нула, що се отнася до Виетнам.

— Не съм съгласен — каза Хенри. — Той говори това, което смята, че другите говорят, с тази разлика, че схваща промяната по-бавно от повечето от тях.

— Знаем, че е ваш приятел — обади се Дани.

— Това няма нищо общо в случая. Би ми било напълно безразлично, ако утре загине при самолетна катастрофа.

Хенри почувствува, че Луиза го гледа.

— А защо тогава си против това да го убием? — бавно го попита тя.

— Против съм заради вас… заради всички вас. Няма да успеете да се справите.

— Ще се справим — каза Дани. — Именно с Лафлин ще се справим. Вижте, Луиза… искам да кажа…

— Аз предложих Лафлин — прекъсна го Луиза, — защото мога да разбера от Бени или Джийн къде и кога може да е той.

— Но те после ще си спомнят това и ще те арестуват — каза Хенри.

— Малко вероятно — отговори Луиза подигравателно, — нали съм твоя дъщеря.

Хенри понечи да каже нещо, но се въздържа, вдигна рамене и замълча.

— Вижте какво — каза Джулиъс отчетливо, като че ли цитираше откъс от пиеса. — Лафлин е доста известен и всички знаят на какви позиции е той, но не е чак толкова важен, че да е заобиколен непрекъснато от десетина души охрана.

— Можем и да успеем — каза Алън. — Ние тримата и… Луиза.

— А оттам нататък? — попита Хенри. — Какво ще правите оттам нататък?

— След това ще вербуваме и организираме, докато отново атакуваме, но на по-широк фронт.

— Трябва да започнем с нещо като това убийство — каза Дани, — за да покажем, че не се шегуваме… че имаме намерение да се борим докрай.

— Да — съгласи се Хенри. — Разбирам. Но защо трябва да убивате някого? Защо не оберете банка или пък не взривите някой голям изчислителен център, или изобщо нещо от този род?

— Именно защото вие го предлагате — каза Алън с втренчени в професора очи. — Защото всичко това е екстремистко, но все пак приемливо. Защото не нарушава табуто на насилие над хората, което е най-силното оръжие на управляващия апарат — те упражняват насилие чрез полицията и Националната гвардия^[1]. Упражняват насилие и единственото, от което се страхуват, е че може да им се отговори със същото. И това е така, защото веднъж ако се започне борба, не е сигурно как ще свърши и те го знаят.

Хенри вдигна рамене.

— Може и да сте прави.

— Прави сме, убеден съм в това — каза Дани.

— А ти, Джулиъс? — обърна се към него Хенри. — И ти ли си така убеден като Дани?

— Да.

— А ти, Луиза? — Професорът погледна дъщеря си.

— Да. Убедена съм, че сме прави.

— Много добре. Предавам се тогава. С други думи, признавам, че не мога да ви убедя да промените решението си. Ненавиждам насилието и убийството предизвиква в мен истинско отвращение, но, честно казано, това чувство вероятно се дължи на влиянието на класата, към която принадлежа. А може би и на възрастта ми. Ако бях по-млад, вероятно щях да се присъединя към вас. Впрочем не знам, не знам.