Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (5)

5

Доктор Фишър беше на гости, но Питърсън успя да се свърже с него там. Психиатърът каза, че тръгва. Домакинята го видя да си облича палтото и го помоли да не си отива толкова рано, но докторът се усмихна и вдигна рамене:

— Една моя пациентка току-що се е хвърлила от прозореца, нали разбирате. — Той отново се усмихна — домакинята беше богата и красива жена — и обеща да се върне.

Когато пристигна в болницата, професор Рътлидж седеше сам във фоайето. Те се здрависаха.

— Не иска да говори с мен — каза бащата. — Сгреших, трябваше да почакам.

— Не, не. Правилно сте постъпили, че сте опитали.

Психиатърът беше мъж на средна възраст, също така елегантен като бащата, с добре ушит костюм, със снежнобяла колосана риза. Двамата тръгнаха по пустия, слабо осветен коридор.

— Какво се е случило? — попита доктор Фишър.

— Не можем да разберем. Някакъв човек се обадил в полицията и казал, че тя лежи на пожарната стълба под прозореца на нейния апартамент. Там са я намерили. Два етажа по-долу. Можело е чак на улицата да падне.

— Да. Макар да е странно… Не съм мислил, че може да направи това.

Стигнаха до вратата.

— По-добре сам да я видя — каза психиатърът.

— Да… да, разбира се.

Хенри Рътлидж зачака в коридора. Доктор Фишър влезе в стаята, спря за момент, сякаш се колебаеше, после направи знак на сестрата да излезе. Приближи се до леглото. Луиза, пациентката му, лежеше както преди по гръб със затворени очи и полуобърната към стената глава.

— Луиза — повика я тихо той. — Луиза?

Тя отвори очи и го погледна.

— О… доктор Фишър.

— Как се чувствуваш? — Гласът му беше тих и явно загрижен.

— Ами… — започна тя — вие знаете.

— Паднала си, както разбрах. — Той седна до леглото й.

— Татко отиде ли си?

— Чака.

Луиза завъртя глава.

— Жал ми е за него… наистина ми е жал… Но бих искала да си отиде.

— Ще си отиде, Луиза, ще си отиде. Но той е разтревожен.

— Да, разбира се, но сега съм добре — каза тя с по-твърд глас.

— Как… как стана?

Тя въздъхна.

— Защо, Луиза? А аз… аз мислех, че вече всичко си преживяла.

— Съжалявам. Просто нещо ми стана… ненадейно… нали разбирате.

Доктор Фишър си погледна часовника.

— А сега, Луиза, трябва вече да спиш. Ще дойда утре, ако искаш… и ще можем да поговорим.

— Добре.

— Спи сега.

— Да.

Психиатърът стана.

— С теб… нямаше ли никой? Доколкото разбрах, полицията се интересува от това.

Луиза затвори очи.

— Не… Всъщност не — каза тя.