Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (23)

2

Стаята, в която тримата — баща, майка и дъщеря — седяха и от време на време протягаха ръце към чашите си, беше елегантно мебелирана, с наскоро поставени тапети, но за това, че професорът беше не само известен, а и богат, говореха картините по стените. Освен картината на Лотрек имаше и една с маслени бои на Ротко, малко платно на Тобей, етюд на една роза от Реноар и акварел на Писаро. В дъното на всекидневната беше най-голямата ценност от цялата им колекция — портретът на жена във вана на Бонар. Светлобежовият цвят на стените беше избран специално за фон на тази картина. За Ротко подхождаше по-малко.

От двете страни на камината имаше ниски вградени лавици за книги, върху които бяха подредени не обикновените научни издания, необходими на професора, а книги с избелели кожени корици и златни букви — книги на библиофил. Върху лавиците и на някои други места във всекидневната бяха поставени няколко красиви, интересни и ценни предмети — например външен египетски саркофаг на мумифицирано дете от петото хилядолетие преди новата ера, инкрустиран ятаган, какъвто навярно Саладин е имал, и един сребърен часовник със златна украса, около половин метър висок, правен в Париж по времето на Луи XV.

Бюрото на Лилиан също датираше от времето на Луи XV. Беше отворено, така че се виждаха неподредените й книжа. Върху него имаше две снимки в сребърни рамки: на едната беше Хенри като по-млад — обикновен портрет на жизнерадостен млад мъж, — а на другата — цялото семейство преди три години, когато Лаура беше деветгодишна, а Луиза — тринадесетгодишна палавница. Изглеждаха щастливи на снимката — по-щастливи, отколкото сега, но тогава всички знаеха, че апаратът ще щракне за секунда и ще ги изобрази, докато в момента наоколо нямаше никакъв фотоапарат.

След петнадесет-двадесет минути Лилиан отиде в кухнята, за да приготви вечерята, Луиза се качи в стаята си, а Хенри се отправи към кабинета си.

Кабинетът му беше два пъти по-малък от всекидневната и с по-академичен вид — книгите тук не бяха с кожени корици, а бюрото му беше отрупано от листове в работен безпорядък. И все пак в стаята имаше красива полица над камината, две кожени кресла и една малка картина на Брак върху единствената стена без книги. Тази стена беше в особен кафяв цвят — чудесен фон за яркозелените и жълти тонове на картината.

Хенри Рътлидж седна да прегледа в половиния час, който оставаше до вечеря, една наскоро публикувана книга по неговата специалност. Преди да започне да чете, погледът му се плъзна по лавицата с книги и се спря върху собствените му произведения: „Теория и агитация“ и „Немската традиция в политическата мисъл на Америка“ — книга, която нито един студент от Харвардския, или който и да било друг университет не можеше да си позволи да чете така бегло, както професор Рътлидж се готвеше да прегледа книгата в ръцете си (всъщност малцина от професорите по Теория на политиката следяха така съвестно, както Хенри Рътлидж, развитието на своя предмет). Професорът свали поглед от книгите, спря го за момент на малката купчина напечатани листове, оставени върху облицованото му с кожа бюро — листове от труда, който пишеше, — и накрая го върна на книгата, която държеше.

В стаята на Луиза, където тя седеше и набързо преглеждаше книгата, по която беше направен филмът, имаше окачена литография на Шагал. За Луиза тази литография представляваше просто жената и птицата, които непрестанно я наблюдаваха по време на всички детски болести, прекарани от нея в тази стая. Както за Лаура, дванадесетгодишна в момента, картината на Леже, окачена на стълбите, продължаваше да бъде само една клетка на страшен звяр, поради окото, което надничаше зад кубистичната конструкция. Лаура се беше примирила вече с този звяр — поне не се плашеше от него, и все още нямаше представа от това, което Луиза наскоро беше разбрала — че чудовището струваше тридесет-четиридесет хиляди долара. Ако ли пък знаеше, Лаура едва ли би осъзнала какво точно означава тази сума — така добре беше възпитана, толкова малко разглезена от наистина богатите си, дори по американския стандарт родители. Семейство Рътлидж бяха богати по две линии, и то от няколко поколения насам, и бяха успели да си изработят една пуританска философия за това, какво трябва и какво не трябва да се прави с парите. Луиза и Лаура не получаваха нищо повече от това, което другите деца, техни другарчета, имаха, или ако нещата им — главно дрехите, бяха от по-добро качество и по-елегантни, то те не го съзнаваха.

В седем и половина Лилиан беше готова с вечерята. Луиза слезе в кухнята в последния момент и си предложи помощта. Лилиан се усмихна саркастично и я прати да повика баща си. Луиза излезе и Лилиан опита едно малко парченце месо, за да се увери, че е крехко филе, а не просто обикновено печено месо.

Хенри влезе — беше свалил сакото си и беше облякъл дебела жилетка от кашмирска вълна; той седна на кухненската маса с доста умислен вид.

— Трябва да решим какво ще правим през лятото — каза той и пое от Лилиан чинията си.

— Какво искаш за пиене — мляко, бира или нещо друго? — попита го тя.

— Струва ми се… бира. — И Хенри стана да си вземе сам, но Луиза се втурна преди него към хладилника и извади бутилка вносна бира, подаде я на баща си, като го гледаше напрегнато изпод спуснатите си мигли. Хенри седна и отвори бирата.

— Наистина никъде не ми се ходи — каза Лилиан. — Преди десет години ходехме и ми беше приятно, но сега вече не ми се иска.

— Не сме били в Етиопия — каза Хенри.

— Не, но бяхме в Египет, Серенгети и на разни други места. Пък и ще бъде адски горещо през юли.

— Не и в Етиопия. Там е високо — плато.

— Добре, ти иди. Иди и вземи със себе си Лу, а аз и Лаура ще отидем във Виниърд. Всъщност Лаура е много малка за цялата тази археология. Нищо няма да разбере.

Лилиан се хранеше машинално — мислите й бяха някъде далеч. Избягваше погледа на мъжа си, а той — нейния, но Луиза, затаила дъх, гледаше и двамата открито, с широко отворени очи, които бързо се местеха от единия на другия.

— Смятам, че наистина трябва да дойдеш на този конгрес — каза Хенри.

— Ами, трябва! — Лилиан отпи от коктейла, който беше взела със себе си на масата. — За мен няма никакъв смисъл да идвам, пък и за теб, струва ми се. Това ще бъде само едно събрание на главозамаяни от парите си европейски учени, за да прославят великите си успехи.

— Бих искал да се видя с някои от тях.

— За какво ти са? Те те ласкаят, защото си на върха на техния куп мръсотии… и приятел на Бил. Свобода на културата, няма що!

— Това е един предлог да се отиде до Париж.

— На мен този предлог не ми е нужен. Нужна ми е основателна причина.

Хенри не отговори.

— Ние можем да отидем — обади се Луиза с треперещ от притеснение глас, вперила очи в баща си.

Хенри й се усмихна.

— Мога да кажа само едно — продължи Лилиан, — имаме си хубава къща на морето в Марта Виниърд и настъпи ли лятото, нашите добри приятели от Вашингтон и Ню Йорк ще дойдат там…

— Да — каза Хенри, — да, знам. Просто си мислех, че можем веднъж да пропуснем всичко това. Поне за месец.

Лилиан сви рамене и промени темата. Хенри и Луиза се включиха в разговора, но лицата и на тримата си останаха замислени. След вечеря Хенри се върна в кабинета си, а Лилиан отиде да чете и пуши във всекидневната.

Луиза отиде при баща си под претекст, че й трябва книга за Джеферсън за училище. Тя седна в едно от креслата, а Хенри затърси из книгите си нещо подходящо. Луиза отпусна глава на облегалката на стола, заклати ритмично обутите си в бели чорапи крака, хапейки в такт с поклащането долната си устна.

— Татко — реши се най-накрая тя, — ние можем да отидем, нали? Искам да кажа, само ние двамата.

Професорът се обърна и я погледна над очилата си.

— Ще ти бъде ли приятно само с мен?

— И още как! Ще видя Париж и императорските лъвове в Адис Абеба.

— Може и да се отегчиш… без Лаура и Лилиан.

— Няма, обещавам. — Луиза се изправи на стола, наведе се напред и повтори: — Обещавам.

И това обещание, подкрепено от красноречивия й поглед, беше повече от убедително за Хенри, че тя пък няма него да отегчи. Хенри се усмихна и се обърна отново към книгите.

— Ами конгресът? Ще има само стари професори — каза той.

— Е да, но ти не си стар.

— Повечето ще бъдат по-стари от мен.

— Откъде да знаеш. Може и да има някой приятен млад човек, който да ме заведе във „Фоли Бержер“.

— В Европа не е прието момичетата на твоя възраст да ходят по срещи.

— Добре, ще кажа, че съм по-голяма.

Хенри се обърна отново.

— Няма да ти повярват.

Луиза погледна малкия си бюст.

— Е, тогава ще си седя в хотела и ще гледам телевизия.

Хенри се засмя.

— Но във Франция нямат телевизори в хотелите.

— Тогава ще си прекарам времето с пиколото. С две думи, няма какво да се тревожиш за мене. Няма да ти бъда в тежест.

— Знам. Сигурен съм. — Хенри се обърна и й подаде една книга за Джеферсън. — Докато не ти омръзне. В края на краищата този конгрес е пет дни, а след това можем да отидем до Атина и Кайро, и Адис Абеба.

Луиза се понадигна от стола.

— Татко… Чудно ще бъде. Чудно! Наистина! А аз ще науча много неща, нали? Няма да е като пътуване до Флорида или нещо от този род.

— Да, струва ми се, че ще е интересно за тебе. Ще видим великолепни черкви. Знаеш ли, там има цяла цивилизация — християнска, но не като тази на Запад. От времето на Савската царица насам са се развили съвсем отделно от европейците. Мисля, че и за двама ни ще е интересно да видим тези неща.

— Да, да! — Луиза скочи и прегърна баща си. — Кажи, че ще отидем, кажи!

Хенри се усмихна.

— Добре, отиваме.

— Ура-а-а! — извика Луиза и се втурна във всекидневната, за да каже на майка си.

Хенри седна на бюрото си. За миг по лицето му премина известно колебание. След това той зачете отново.