Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (30)

9

На другия ден Хенри не можа да разбере дали Луиза беше забелязала нещо. Дори да беше забелязала, тя не го показваше — не беше смутена, нито пък нервна, не намекваше с нищо за случилото се. Беше необичайно весела и се шегуваше с цялата тази мизерна обстановка, докато закусваха в огромната и тъмна, без никакви прозорци столова.

Хенри беше предпазлив — умората и внезапното своеволие на плътта си бяха отишли с нощта и присъщото му непоклатимо чувство за морал беше отново на мястото си. По време на закуската той почти успя да се убеди, че всичко е било сън. Но самозалъгването трая, докато се върнаха в стаята, за да си приготвят багажа — леглото беше тука, тук беше и легенът, до който тя беше стояла — привлекателна и женствена в копринения си комбинезон.

Още същата сутрин напуснаха мръсния хотел и тръгнаха да се разхождат из улиците на Момбаса. Беше нетърпимо горещо и влажно и затова най-напред отидоха до авиокомпанията и си взеха билети за следобедния самолет до Малинди. Хенри не пропусна да резервира две стаи в най-хубавия хотел. След това се разходиха до Португалската крепост — освен нея в Момбаса нямаше и какво друго да се види, и се върнаха обратно, за да поразгледат магазините. Предложиха им кутийки от Занзибар, украсени с пиринчени гвоздейчета, но те отказаха да си купят. Най-накрая Луиза си избра едно кухо щраусово яйце и Хенри й го взе.

В Малинди беше също горещо, но хотелът беше разположен на дългия пет мили плаж и от морето подухваше ветрец. Този път обстановката беше луксозна — всеки разполагаше с покрито с тръстика бунгало със спалня, баня и всекидневна. Когато пристигнаха, слънцето беше почти залязло, но Луиза реши да се изкъпе в морето и като заяви, че това ще ги ободри, успя да убеди Хенри да й прави компания. Сложиха си банските, слязоха на дългия плаж и се потопиха в топлата вода. Хенри излезе пръв и седна попрегърбен на пясъка — на слабия му корем се образуваха гънки. Загледа се в пясъка между краката си, после вдигна поглед и видя дългокраката си дъщеря да излиза от водата. Тя тръгна бавно към него, като се усмихваше доволно.

— Чудесно е, нали? — каза тя.

Той кимна.

— Точно това си представях — палми и огромен плаж без нито един човек по него.

— Да.

Тя седна до него.

— Добре ли си? Да не ти е лошо или нещо друго, а?

— Не. Защо?

— Ами мълчалив си някак.

Хенри се усмихна.

— От смяната на климата трябва да е. — Той спря за миг очите си на плоския й корем, но бързо ги отмести.

— За какво си мислеше? — попита го Луиза, забелязала потрепването на лицето му.

— Кога?

— Ей сега.

— За това каква хубава дъщеря имам.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Наистина така мисля — каза той, имитирайки я, и двамата се засмяха. Все пак Луиза прие думите му като комплимент и леко се изчерви.

Прибраха се, преоблякоха се и се срещнаха в бара — в централното здание на хотела. Всички останали гости бяха европейци — предимно белгийци и холандци. Когато Луиза дойде, Хенри си беше поръчал вече мартини.

— Какво ще пиеш? — попита я той.

— Уиски — каза тя съвсем непринудено и Хенри й поръча, макар че в друг случай едва ли би й разрешил да пие алкохол.

Но тази вечер Луиза си беше облякла една семпла рокля, която я правеше по-възрастна, и си беше вдигнала косата нагоре, по необичаен за нея начин. По време на вечерята Луиза се държеше много сериозно и непрекъснато говореше, докато баща й почти не продума.

— Бракът на семейство Лафлин не е много щастлив, нали, татко?

— Не знам…

— Бени казва, че непрекъснато си крещели един на друг. — Тя помълча и добави: — Не разбирам защо хората се женят, след като в повечето случаи от браковете им нищо не излиза.

— Нашият е сполучлив, не смяташ ли?

— Мисля, че да. Но всъщност откъде да знам? Че аз ще съм последният човек, който ще разбере, ако нещо между вас двамата не е в ред. Защото много често хората живеят заедно само заради децата, нали?

Хенри се усмихна.

— Мога да те уверя, че майка ти и аз не живеем заедно само заради теб и Лаура.

— Да, но… ето че аз и ти заминахме, а мама остана в къщи. Преди десет години не бихте постъпили така.

— Това не значи, че сме пред раздяла.

— Да — Луиза взе да си играе с ръкава си. — Но значи, че сте се поотчуждили един от друг.

— Това не е винаги за лошо.

— Да, знам. Разбирам. Нямах пред вид такова нещо.

Хенри явно се чувствуваше неудобно и Луиза се смущаваше, защото си мислеше, че може би тя е причината за това, но тъй като беше решила да проведе разговор точно на тази тема, продължи:

— Обичал ли си други момичета, преди да срещнеш мама?

— Да — отвърна Хенри. — Една-две.

— И какви бяха те?

— Като студент в Йейл излизах с най-различни момичета.

— Е, да… но… нещо по-сериозно?

— Имаше една — Хелън.

— Защо не се ожени за нея?

— Постъпих в армията.

— А някоя друга?

— Имаше още една в Германия… немкиня.

— Немкиня? — Луиза остана леко изненадана.

— Беше много хубава.

— Да, но… Тя на коя страна беше?

— Работеше за нас.

— О!

— Мъжът й беше убит.

— Да. Разбирам. Била е омъжена, значи.

— Не, вдовица.

— Вдовица. — Луиза кимна явно развълнувана. — И какво стана с нея? Защо не се ожени за нея?

— Човек не се жени само защото… защото харесва някого.

— Вероятно сте скъсали, когато си се върнал.

— Точно така.

Луиза отпи от виното си.

— И после?

— После срещнах майка ти.

— Къде?

— На един коктейл у леля Фани в Ню Йорк.

— Не е било много романтично.

— Е, съжалявам. Ти къде би искала да стане?

— Не знам… В парка или в някой музей.

— Или в метрото.

Луиза се усмихна.

— И колко време ходихте, преди да се ожените?

— Не дълго.

— Година?

— По-малко.

— Колко?

— Не мога да си спомня… Пет-шест седмици.

— Това е било романтично.

— Да.

— И после аз съм се родила?

— И после се роди ти.

Когато стигнаха до появяването и на бял свят, Луиза се усмихна на себе си и любопитството й понамаля.

— А защо чак след няколко години се е родила Лаура?

— Понякога така се случва.

— Сигурно. — За миг Луиза се замисли. — А защо се ожени за мама, а не за немкинята?

— Защото обичах повече майка ти.

— И тя тебе?

— Да.

— Мисля, че толкова много ще обичам първия, в когото ще се влюбя, че след това никога вече не бих обикнала друг.

— Това ще е голям късмет.

— Така е най-хубаво, нали?

— Много рядко се случва.

— Мисля, че с мен ще е точно така.

И за пръв път тази вечер тя отмести поглед от баща си и се загледа някъде в пространството, като че ли виждаше своята първа и единствена любов.

И двамата бяха уморени — от пътуването, от плуването и от почти безсънната предишна нощ. Излязоха от ресторанта и тръгнаха към бунгалата си. Луиза хвана баща си през кръста, а той я прегърна.

— Хубаво е тук, нали? — каза тя.

— Много хубаво.

— Иска ми се да остана за мно-о-ого дълго.

— И на мен.

Стигнаха до бунгалото на Луиза и тя се обърна към баща си:

— Леглата са големи. Дори по-големи от снощното…

Хенри я погледна.

— Искам да кажа… — започна тя. Хенри свали ръката си от рамото й.

— Лека нощ — каза той и без да я целуне, както правеше обикновено, се обърна и тръгна към своето бунгало.