Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (81)

32

Подкараха бързо към Бостън. Паркираха колата в една пресечка зад хотел „Феърфакс“. Хенри извади от джоба си монета за автомата за престой, след това тримата с Луиза и Джулиъс останаха известно време до колата, за да обсъдят какво да правят.

— Вероятно сега са във фоайето — каза Луиза.

— Чичо ми също.

— Трябва да опитаме да ги измъкнем оттам — каза Хенри. Помисли за момент и добави: — По-добре аз да вляза.

Луиза и Джулиъс кимнаха.

— Може да ви познаят — каза Джулиъс.

— Ще трябва да рискуваме. Вие чакайте тук, а аз ще отида да видя дали са дошли.

Хенри пресече улицата и се отправи към задния вход на хотела, но в този момент чу, че Джулиъс извика:

— Тук са!

Професорът се обърна и видя Алън и Дани да излизат от един шевролет, спрял зад него. Той застана на пътя им.

— Я виж кой е тук — каза Алън, като го видя. — Професорът.

— Вие чакайте — обърна се Хенри към Джулиъс и Луиза, които се приближиха зад Дани и свещеника.

Алън се обърна и погледна Джулиъс.

— Мръсник такъв!

— Агентите на ФБР са вътре. Вас чакат — каза Джулиъс.

— Лъжеш!

— Трябва да ни повярваш — каза Хенри и сложи ръка на рамото на Алън.

— Моля ти се, Дани… — обади се Луиза.

— Но откъде са разбрали? — попита смутен Дани, проточил врат.

— Аз им съобщих — каза Джулиъс.

— Ти? — възкликна Дани.

— После ще ви обясним — намеси се професорът. — Важното сега е всички да изчезнем.

— Вие ни мамите — каза Алън и се отдръпна, за да се освободи от ръката на Хенри. После сложи ръце в джобовете на палтото си и добави: — Агентите са там, колкото и ние с вас.

— Там са — каза Хенри.

Алън се опита да мине покрай Хенри, но професорът застана на пътя му.

— Трябва да почакате.

— Знаех си, че ще се опитате да ни попречите — каза Алън, — но това ще ви е за последен път.

— Моля ти се — обади се Джулиъс, — моля ти се, повярвай ни.

— Махнете се от пътя ми — произнесе Алън, вперил в Хенри широко отворените си, нетрепващи очи.

— Не, не мога да ви позволя да влезете вътре.

— Махнете се от пътя ми! — повтори Алън и извади от джоба си пистолет.

— Господи… Алън, недей! — извика Дани.

— Не стреляй — каза Хенри.

Алън стреля. Улицата беше празна и изстрелът се чу силно. Хенри залитна назад и Джулиъс скочи върху Алън зад гърба му, като с дясната ръка понечи да улови пръстите на свещеника, които стискаха револвера. Алън изви оръжието към корема си, опитвайки се да измъкне ръката си, и се чу още един изстрел.

— Откарайте го! — каза Джулиъс на Дани, като видя, че Хенри стои на краката си благодарение на Луиза, която го поддържаше. Дани й помогна и двамата замъкнаха Хенри до колата му и го поставиха на задната седалка. Луиза седна до него.

— Лошо ли ти е? — попита го тя.

— Не знам — бавно отговори той, но по лицето му личеше, че изпитва силна болка.

Луиза се обърна и погледна Джулиъс, докато Дани се качи и седна зад волана. Джулиъс стоеше наведен над неподвижното тяло на свещеника.

— Ключовете — каза Дани.

Луиза се наведе над баща си и затърси в джобовете му ключовете от колата. Намери ги и ги подаде на Дани. Когато потеглиха, тя се обърна отново и погледна към Джулиъс, който беше заобиколен от няколко души, излезли от хотела.

— Трябва да го откараме в болница — каза Дани. Луиза погледна въпросително Хенри, но той явно не беше чул думите на Дани. По лицето му се беше изписал такъв съсредоточен израз, сякаш обмисляше някакъв важен проблем.

— Да — каза тя. — В болницата. Бързо!

Дани се огледа, сви в уличката наляво и натисна клаксона като сирена. Но Хенри не забеляза и това.

— Горкият татко! — каза Луиза и го прегърна, за да го задържи да не се смъкне от седалката. Но тя нямаше толкова сили и коленете му бавно се засвиваха към гърдите. Хенри не издаваше никакъв звук, а лицето му беше все така замислено.

Като стигнаха болницата, Дани се втурна вътре, за да съобщи, и санитарите се появиха незабавно и отвориха вратите на колата. Луиза излезе и видя да поставят баща й на количка, която изчезна зад двукрилата врата на болницата. Дани застана до нея, но един човек се приближи и му каза да премести колата.

Дани я премести, а Луиза влезе в болницата и каза на регистрацията името и адреса на баща си, а после своето име и адрес. Отговори на още няколко въпроса без да мисли, а после попита:

— Зле ли е?

— Не знам — отговори регистраторката. — Какво се е случило?

— Стреляха в него.

Жената не каза нищо, а попита:

— Знаете ли рождената му дата?

— Осемнадесети март, хиляда деветстотин и двадесета година — отговори Луиза, без да сваля очи от един мъж в бяла престилка, който вървеше към нея.

— Зле ли е? — попита го тя, когато мъжът стигна до регистрацията.

— Вие роднина ли сте му?

— Аз съм му дъщеря.

Той се смути. Погледна регистраторката, след това отново Луиза.

— Съжалявам, той почина. Току-що.

Мъжът хвърли поглед към полупопълнената бланка пред жената на гишето.

— Вие ли сте мис Рътлидж?

— Да — отговори Луиза.

— Много съжалявам — каза той. — Нищо не можехме да направим. Куршумът вероятно е разкъсал артерия или е минал много близо до сърцето.

Луиза кимна.

— Полицията знае ли? — попита я мъжът.

— Вероятно — отговори тя и попита дали може да види баща си.

— Разбира се — каза лекарят.

Тя го последва, минаха през няколко врати и Луиза влезе в една ярко осветена стая с бели стени. Баща й лежеше полузавит с бял чаршаф. Луиза се приближи и погледна лицето му. Очите му бяха затворени, мускулите — отпуснати. Между устните му бяха поставили памучен тампон.

Луиза вдигна плахо ръка и я постави на бузата му, после ръката й се смъкна и тя каза:

— Горкият татко!