Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (64)

15

Алън си тръгна към седем часа, а в седем и половина Хенри седна да вечеря с жена си и двете си дъщери.

— Какво иска свещеникът? — попита Лилиан.

— Аз го поканих. Интересен човек е.

— Има нещо неприятно в него — каза Лаура.

— Защо мислиш така? — попита Хенри.

— Не знам. Може би защото е свещеник.

— А аз мисля — каза Луиза, — че е много хубаво това, че дори в католическата черква, която е толкова реакционна, има свещеници с радикални възгледи.

— Той е безспорно радикал — обади се Хенри.

— Знам — каза Луиза.

— Ти говори ли с него, като ги бях поканил у нас? — попита Хенри.

— Не. Дани ми каза.

— Надявам се, че не е от буйните радикали — забеляза Лилиан.

— За бога, мамо! — възкликна Луиза. — Какъв може да бъде, като е радикал! С какво мислиш се занимава — с гласуване ли?

— Не е нужно да ме иронизираш — обърна се към нея Лилиан.

— Алън наистина е застъпник на насилието — каза Хенри, — но не смятам, че би отишъл по-далеч от обикновени разправии с полицията.

— Много естествено, че ще отиде по-далеч. Той не е либерал и няма да се остави да го тъпчат — каза Луиза.

— Добре — каза Хенри, — ще видим.

— Мислиш си, че ти като нямаш никакво желание да се захващаш с каквото и да било, и другите нямат.

— Пак започвате — намеси се Лилиан. — И пак старите неща.

— Не — каза Луиза, — не е същото, защото татко признава, че нещо трябва да се предприеме, и то решително, но той не знае какво точно.

— Кой ти каза, че мисля така?

— Дани и… Джулиъс.

— Както и да е — каза Лилиан, — това не е истина, нали, мили? Ти знаеш какво да правиш.

Хенри се изчерви и не отговори.

— Няма ли да кажеш на дъщерите си? В края на краищата и тях ги засяга това.

— Кое? — попита Луиза. — Какво смяташ да правиш ли?

— Не съм решил още — отговори Хенри.

— Баща ви мисли да раздаде парите си — каза Лилиан.

Двете момичета погледнаха Хенри. Лаура попита:

— Наистина ли, татко?

— Вероятно… да.

— Аз мисля, че това е чудесно. Наистина чудесно.

— Благодаря — каза Хенри и се усмихна на по-малката си дъщеря.

Луиза мълчеше.

— А ти какво мислиш? — обърна се Хенри към нея. Тя се смути.

— Ами… мисля, че е… че е по-добре, отколкото нищо.

— Благодаря — отново каза Хенри, — този път с ирония в гласа. — Всъщност — добави той, — както приятелите ти Дани и Джулиъс ще ти обяснят, възникват непредвидени затруднения.

— Приятно ми е да чуя подобно нещо — обади се Лилиан.

— Какви затруднения? — попита Луиза.

— Преди всичко — на кого да се дадат парите.

— Не можеш ли да ги дадеш на хората в гетата? — попита Лаура.

— Не. Защото ако по този начин, макар и малко, облекча живота им, денят на революцията срещу цялата система ще се отдалечи.

— Тези пари трябва да отидат за революцията — каза Луиза.

— Именно — съгласи се Хенри. — Но кой е революцията?

— Ние.

— Кои ние?

— Ами хора като Алън или Дани, или Джулиъс.

— Те не са революцията.

— Революция са.

— Те са умни, но незрели младежи…

— Не е вярно. — Луиза стискаше дръжката на чашата си с кафе.

— … които изпитват удоволствие от конспиративни разговори и драматични фантазии за убийства…

— Фантазии ли? Ще видим.

— Цялата работа е, че няма да видим.

— Ти няма да видиш — разкрещя се Луиза и се изправи, — ти сто на сто няма да видиш, защото си прекалено самодоволен. Но както и да е — това ще стане. И без твоята помощ!

Тя блъсна назад стола си и излезе. Хенри се пресегна през масата и си наля още кафе.

— Нищо не се променя между теб и Луиза — каза Лилиан.

Хенри вдигна рамене. След това лицето му доби тревожно изражение.

— Да не би да замислят нещо? — обърна се той към Лаура.

— Не знам.