Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (78)

29

Хенри прекара следобеда сам в кабинета си на Бретъл стрийт. Телефонира на детективското бюро, за да им съобщи, че се отказва от техните услуги, после седна на бюрото си, за да прегледа бележките си, които бе правил през последните няколко години — незавършени, небрежно нахвърляни мисли за една нова книга, която така и не бе написал, тъй като не беше имал какво да каже.

Премести бележките настрана и извади от едно чекмедже куп бели листове. Бюрото му беше затрупано и Хенри започна да къса старите изписани листове наполовина, след което ги пускаше в кошчето за хартия. Като свърши, той се загледа в белите листове.

След десетина минути професорът взе писалката и написа: „Внезапно усилие към по-висока цел“. Стана, отиде до библиотеката и извади един том — „Демокрацията в Америка“ на Токвил. Запрелиства го, докато стигна до главата „Защо великите революции ще се осъществяват по-рядко“. С книгата в ръце той тръгна към бюрото, седна и под заглавието си постави следния цитат: „Страхувам се — признавам това — да не би хората да се отдадат така изцяло на тази слабост към удоволствията на съвременния живот, че в края на краищата да загубят интерес към собственото си бъдеще и това на техните потомци и да предпочетат да плуват по течението, вместо — когато е необходимо — да направят силен и внезапен замах към една по-висока цел.“

Като написа това, Хенри остави листа настрана и взе нов, на който написа: „Бележки по статия за революцията“ и го подчерта. Под заглавието нахвърли отделни фрази:

„Революцията като обществено обновление.

Връзката между хилиастичната теория и общественото обновление.

Цикли на общественото обновление.

Аналогии: гъсеница, какавида, пеперуда.

Признаци на социална деградация: отслабване на родителския авторитет.

Етичната стойност на общественото обновление: положително ли е това да бъдеш революционер?

Социалното добро в противоречие ли е с доброто в религиозен смисъл?“

Тук Хенри спря да пише за известно време, после взе друг лист хартия и на него написа: „Бележки за статия за Доброто и Злото“. Подчерта и него и отдолу написа последното от предишния лист: „Социалното добро в противоречие ли е с доброто в религиозен смисъл?“ и добави:

„Противоречия между двете: суровото отношение към децата (Спарта?), ограничаване на раждаемостта (Индия).“

„Способи за познание на волята божия: обективни — откровение, традиция; субективни — смирение, самоопознаване, покаяние, саможертва, любов…“

Вратата зад него се отвори. Той се обърна и видя Лилиан.

— Здравей! — каза тя. — Преча ли?

— Не, не ми пречиш.

— Което значи, че ти преча.

— Не е нещо спешно.

— Ще стоя само минутка. — Тя махна от роклята си един косъм.

Хенри погледна часовника си — беше почти пет часът.

— Ще се върнеш ли за вечеря? — попита той.

Лилиан се поколеба, преди да отговори.

— Ще гледам, но не ме чакай.

— Добре.

Лилиан се усмихна, тръгна към вратата, но като че ли нещо я задържа и тя се върна и седна на едно от креслата.

— Какво пишеш?

— Една статия.

— Същата ли?

— Не. Онази я зарязах.

— Тази за какво е?

— Щеше да е за революцията — каза Хенри и погледна към листовете, — но сега може и да стане за нещо друго… за религията, да речем.

— Религията ли? Но ти не си религиозен.

— Не съм.

— Тогава защо ще пишеш такава статия?

— Тя няма да е толкова за религията, колкото за религиозната етика и различията между нея и социалната етика.

— Има ли голяма разлика?

— Според мен, да. Всъщност те често са противоречиви.

— А аз мислех, че социалните и религиозните закони обикновено съвпадат: не убивай, не кради…

— В някои случаи — да.

— А кога не съвпадат?

— Обществото възвеличава героите — каза Хенри, — докато Христос е благославял смирените.

— Да, това е така.

— Ето кое трябва да реши човек — дали да служи на господ или на хората.

Лилиан се загледа в килима.

— Ти кое си избрал?

— Аз съм един от многото, които не могат да се определят и така свършват — нито добродетели, нито пък герои.

— Никой не иска от теб геройства — каза Лилиан, изчервявайки се.

— Нито пък добри дела.

— Не бях мислила за това.

— Аз също — каза Хенри. — До много скоро.

— Какво те наведе на тази мисъл?

— Струва ми се, Лу.

— Защо, какво ти каза?

— Каза ми, че се е излекувала.

— Радвам се, че е така.

— И демонстрира доброто си състояние със съвета, който ми даде.

Лилиан се засмя.

— Тя може да се е излекувала, но във всеки случай не се е променила.

— Не знам, съветът й не беше лош.

— Какво ти каза?

— Каза ми, че не съм човек на действията и трябва да си стоя при книгите.

— Ти си имал намерение да се разделиш с книгите си?

— В известен смисъл — да.

— Аз съм съгласна с Лу. Дръж се за книгите си.

— Така и ще направя.

Погледнаха се мълчаливо. Хенри каза:

— По-добре тръгвай.

Лилиан стана.

— Да, тръгвам. — Тя огледа седалката на стола, сякаш беше забравила нещо, погледна отново Хенри, но все още се колебаеше.

— Хари — каза Лилиан най-накрая, — аз… ако ти ще си бъдеш в къщи, аз ще се върна за вечеря.

— Добре. Тогава ще те чакам.

— Да… хайде, до довечера. — Тя се опита да се усмихне, но не можа — не защото не искаше, а защото на лицето й се появи изражение, което говореше за чувство, по-силно от обикновеното приятелство. Но тя вече се беше обърнала към вратата и мъжът й не забеляза мъката й.