Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (35)

14

Семейство Рътлидж се върна в Кеймбридж след Деня на труда и новата учебна година започна с лекции и упражнения за Хенри, с официални вечери и сбирки за Лилиан и с училище за момичетата. Но това, което беше започнало през лятото, се задълбочаваше неусетно от само себе си като болест, внезапните симптоми на която се обясняваха само като една нова фаза, през която момичетата неизбежно трябваше да минат. Лаура стана по-разсеяна и мълчалива, а Луиза като че ли вървеше назад в развитието си. Тя обръщаше все по-малко внимание на дрехите и момчетата и все по-често излизаше с Дани Глинкмън и още няколко деца от преподавателски семейства, надраснали интелектуално връстниците си.

Въпреки че живееха в една къща, родители и деца се виждаха рядко и семейните ваканции като седмицата във Върмонт, където заедно със семейство Лафлин караха ски, се превърнаха за всички тях в изпитание на нервите. Лошите отношения между Луиза и майка й станаха ежедневие — всъщност много майки и дъщери като тях се караха непрекъснато помежду си.

С баща си Луиза се държеше — и в известен смисъл не без основание — като пренебрегната жена, а Хенри беше ужасно притеснен, защото се чувствуваше като баща, който почти е изнасилил собствената си дъщеря и сега, за да устои на този натрапчив импулс, строго и целенасочено упражнява бащинския си авторитет. Той се усмихваше, държеше се благосклонно и успешно играеше ролята на баща и професор по Теория на политиката. По отношение на ролите, които другите си бяха избрали, на Хенри му провървя и нямаше опасност да се озове изведнъж на сцената като крал Лир пред лейди Уиндърмиър, тъй като беше ясно от репликите на жена му и дъщеря му, че и те играеха в същата пиеса. Например, когато Луиза го попита за Виетнам — какво, защо и как? — в гласа й се таеше скрита враждебност, напълно в духа на непокорната дъщеря. Това даде възможност на Хенри да прикрие незадоволителните си отговори с вида си на раздразнен, но отстъпчив баща, който знае, но може да каже, че всъщност има и нещо друго зад протеста на дъщеря му, а не само чиста логика, както тя смяташе.

През лятото на 1965 година — една година от ваканцията в Африка — Хенри беше напълно забравил горещата нощ в Момбаса. Той вече не усещаше на пръстите си уханието на Луизиното тяло, което дълго време не му даваше покой, както кръвта на Дънкан по ръцете на Макбет. Това ухание не бе изчезнало в многобройните вълни по време на лятната почивка, нито пък в ароматната пяна на ваната му, то изчезна в резултат на твърдото му решение да забрави окончателно всичко. И той отново бе един нравствен човек, който говореше за ролята на Америка в осигуряване на свобода за цялото човечество и учеше Луиза, че умиротворяването на диктаторите — това е един сигурен и несъмнен път към по-лоши и страшни войни.