Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (37)

2

Сан Франциско. Чистите, боядисани в пастелни цветове къщи, покрай които минаха на път от летището към града, бяха истински контраст в сравнение с мръсотията в Бостън. Волард и жена му бяха от добре известния на Луиза сервилен тип хора, така че тя почти не ги слушаше, а гледаше навън през прозореца на колата. Вълненията й се оправдаха — тук всичко изглеждаше съвсем различно и много по-ярко. Навлязоха в града. Луиза се заглеждаше в пунктовете за перални услуги, магазините, ресторантите, като че ли бяха редки и изключителни забележителности. Изкачиха се и слязоха по някои от стръмните улици. Луиза почти не слушаше баналностите на професор Волард и жена му. Мислеше за новия живот, който я очаква. Излязоха от града и минаха по Бей Бридж — стоманената мрежа над водата наистина беше едно от чудесата на света.

Волардови заведоха Луиза първо у дома си, настоявайки поне да вечеря, ако не желае да остане да спи у тях. Луиза се сети, че трябва да се обади в къщи. Като я слушаше как бавно говори по междуградската линия, без да иска, професорът се намръщи, но си спомни коя беше тя и я остави да говори, зареяла поглед навън през прозореца над Бъркли и в първите светлини от другата страна на залива.

— Да, много съм добре — каза Луиза. — Много се радвам, че дойдох тук. — Изведнъж изгуби търпение. Гласът на баща й звучеше необичайно досадно. Тя каза „дочуване“ и затвори телефона.

След вечерята професор Волард я закара до Бъркли. Квартирата й беше на втория етаж в една облицована с дърво къща близо до университета. Другите две момичета бяха там. Те се държаха естествено и дружелюбно и щом Волард си отиде, започнаха да разказват на Луиза колко било приятно да се живее в Калифорния. Луиза веднага разбра, че са глупавички и реши да не допуска да й се пречкат в живота.

На следващата сутрин тя излезе с момичетата да разгледа университета, а след това отидоха на Шатън стрийт. Разнородната тълпа — развлечени, в пъстри облекла, негри, азиатци — възвърна вчерашното й оживление. Тя не се чувствуваше като момиче, дошло от провинцията в голям град, а просто лицата на хората, димящите ароматни пръчици и шаловете зад витрините, нецензурните списания по павилионите бяха за нея нещо съвсем екзотично в сравнение с ограничените й от Харвардския площад представи за света.

Две седмици след това Луиза се запозна с Джейсън Джоунз — първият от тези хора със странни лица, до когото се доближи и с когото разговаря. С едно от момичетата бяха на гости у някакъв преподавател по биология. Пиеше се вино и уиски, а някои пушеха марихуана. Джейсън Джоунз също пушеше. Седеше на пода, облегнат на стената. Той погледна Луиза, засмя се, тупна се по коляното и отново се засмя. Луиза се изчерви леко и отмести поглед, но той вече беше успял да я очарова с външността си. Дрехите му бяха мръсни, косата дълга, кожените му панталони просто се бяха втвърдили — толкова бяха мръсни. Имаше мустаци и беше с риза от мек вълнен плат с индийски десен. На кожена каишка, окачена на врата му, висеше бронзова емблема на мира.

Това, което привлече вниманието й, не бяха нито дрехите, нито дългата му коса (беше виждала много момчета от този тип), а странният начин, по който се засмя, и безучастният му поглед, когато се тупна по коляното, като че ли беше някъде далеч от самия себе си. Луиза го погледна отново — никого не познаваше и нямаше с кого да говори — и той й кимна да седне до него. Тя се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, стана и се настани до него на пода.

— На какво се смеете толкова?

Той отново се засмя.

— На теб.

— Че какво смешно има…

— Ами произношението ти например.

— Мисля, че и твоето е доста странно.

Луиза произнесе „странно“ колкото се може по-носово.

— Била ли си в Айова?

— Не. — Луиза поклати глава.

— Бас държа, че за пръв път идваш на Запад. Луиза отново поклати глава.

— Ето затова се смеех.

— А как разбра?

— Разбрах. Такава си една спретната. Като току-що слязла от витрина на Пето авеню.

— Съжалявам. — Луиза се изчерви.

— Никога не съжалявай — каза Джейсън Джоунз и се засмя. — Я опитай това. — Той й подаде цигарата си и тя неумело си дръпна. Джейсън отново се разсмя и й показа как трябва да се пуши. Луиза не усети въздействието на наркотика в момента, но по-късно се почувствува весела и отпусната, огладня и се разнежи. Говориха с Джейсън около два часа. След това той изчезна някъде и тя се прибра в къщи сама.

На другия ден Луиза отиде на лекции, но онази съсредоточеност от първите дни на занятията вече я нямаше. Луиза непрестанно мислеше за Джейсън Джоунз, за тясното му лице и тънко тяло и за самоуверения му, саркастичен начин на говорене. Не можеше да си представи, че вече няма да го срещне и четири-пет дни обикаляше из Бъркли в едно приятно състояние на очакване. Ето че на петия ден, когато си купуваше „Рампартс“, някой сложи ръка на рамото й. Беше Джейсън.

— Къде се губиш? — попита я той.

Луиза вдигна рамене и се усмихна.

— Тук съм — къде другаде.

Джейсън се усмихна многозначително.

— Хайде да ме почерпиш едно кафе.

Излязоха от книжарницата, отидоха в една сладкарница и Луиза му поръча чаша кафе. Той обърна джобовете си, за да й покаже, че няма пукнат цент.

— От какво живееш? — попита го тя.

— Вземам по двадесетина цента от тоя, от оня или пък си поканвам някое момиче да ми сготви нещо.

Момиче? Как би желала това момиче да е тя, Луиза Рътлидж — да му приготви нещо и да го наблюдава как яде сготвеното от нея.

— Мисля, че мога да правя кюфтета — каза тя. Той кимна.

— Обичам ги по-дебели.

— Добре. Кога?

— Тази вечер не мога. Настроението й изведнъж се развали.

— Но утре мога. Луиза отново се оживи.

— У нас ли ще дойдеш? Джейсън я погледна.

— Живееш с още две скучни същества, нали?

Луиза му беше казала за момичетата. Тя сви извинително рамене.

— По-добре ти ела при мен — реши той.

Стаята му на Прат стрийт беше толкова мръсна и странна, колкото и той самият. Явно, че не живееше отскоро тук. Стените бяха облицовани с червен филц, прикован към мазилката с декоративни месингови пирони. Върху филца бяха закачени разни плакати и памфлети — политически и психоделически^[1] — цветни, едноцветни, черно-бели. Леглото му представляваше широк матрак с метната отгоре индианска покривка. В стаята имаше стол, маса и тръстикова рогозка на пода, но нямаше нито гардероб, нито шкаф, които всъщност бяха и ненужни, тъй като единствените дрехи на Джейсън бяха на гърба му. В един от ъглите на стаята имаше нещо като олтар, а върху него малка бронзова статуя на танцуващия Шива и една арабска лула. В един буркан димеше индийска ароматизираща пръчица и като пръскаше уханията си из стаята, замаскираше миризмите, идващи от други източници. Но Луиза така или иначе не би ги усетила. Тя беше развълнувана и очарована от тази загадъчна и романтична обстановка, която отговаряше на представата й за Джейсън. Луиза се отпусна върху матрака (единственото място, където можеше да се седне) и пусна на пода мрежата с кайма, нарязан лук и хлебчета.

— О, Джейсън, тук е страшно, наистина…

Вместо да се зарадва, че тя харесва стаята, той се намръщи.

— Стая като стая.

Луиза млъкна, проклинайки това свое простодушие да се удивлява на всичко, още повече възхитена от абсолютното равнодушие на Джейсън към червените стени.

— Имаш ли чинии? — попита тя.

Джейсън не отговори, а взе да рови в шкафчето, върху което стоеше Шива, и най-накрая извади тиган, две чинии, две вилици и две големи чаши. По чиниите и вилиците имаше засъхнала мазнина и жълтък.

Луиза ги взе и излезе на площадката на стълбището, където имаше малък умивалник, чайник и котлон. Остави ги, след това разопакова добре увитите пакети с всичко необходимо за кюфтетата. Омеси каймата, в една от чиниите направи няколко дебели кюфтета и ги сложи да се пържат. Изми чиниите и вилиците, разряза хлебчетата с помощта на едната вилица и сложи нес кафе на дъното на чашите. За миг погледна към Джейсън — беше пуснал една плоча и, изглежда, скучаеше. Луиза се усмихна щастливо и отново се зае с кюфтетата.

Като се опържиха, Луиза ги поднесе и Джейсън започна да яде, без да продума. Не можеше да се отгатне дали ги харесва, или не, но по начина, по който захапваше хлебчето и кюфтетата, си личеше, че му е вкусно.

— Това оттук ли си го взе? — кимна той към свободно пуснатата й рокля от индийски плат, която приличаше на ризата му, само че неговата риза беше зелена, а роклята й синя.

— Да — отговори тя.

— Хубава е.

Луиза не отговори нищо, но сърцето й започна да бие бързо, когато свършиха да ядат и изпиха кафето си, защото тя знаеше или по-скоро си мислеше, че знае какво следваше да се случи. И Джейсън изглеждаше някак изнервен. Ръката му трепереше, когато натъпкваше парченцето смолист опиат в тютюна на една разлепена цигара, която отново залепи и запали. Плочата свърши. Луиза пролази, за да сложи нова. Знаеше, че Джейсън гледа краката й и затова, без да бърза, обърна плочата от другата страна — разнесе се отново бавен и мистичен ритъм. Луиза легна до Джейсън на матрака и двата заедно изпушиха цигарата до последния милиметър. После той се наведе и я целуна — познатата й отпреди, типична американска целувка, с тази разлика, че Джейсън имаше мустаци, които докоснаха носа й. И както Луиза предполагаше, той не спря до тук. Без ни най-малко смущение Джейсън плъзна ръката си под роклята й и тя свободно зашари по цялото й тяло.