Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (61)

12

След като се наобядваха във вторник, без да дава никакво обяснение нито на мъжа си, нито на дъщерите си, Лилиан излезе, взе колата и се отправи към вилата им във Върмонт. На Бил Лафлин му се беше удала възможност да се отбие там за една нощ на връщане от Монреал за Вашингтон.

И двамата бяха уморени от пътуването и затова само вечеряха и си легнаха да спят. Чак на сутринта се любиха. Лилиан легна до Бил, опряна на лакътя си. Бил запали цигара. Тя повдигна дясната си гърда и я отпусна.

— Старея — каза Лилиан.

Бил я погледна.

— Хубави са.

— Усещам тялото си само когато съм с теб — каза Лилиан. — През останалото време го забравям.

— Обичаш ме, затова.

Лилиан не отговори, а погледна едрото му, космато тяло.

— А ти сещаш ли се за тялото си?

— Следя теглото си.

Лилиан се наведе и опипа дебелините му над таза.

— Недей, не ми напомняй! Пълнея.

— Децата ни биха казали, че сме отвратителни — забеляза Лилиан. — Лаура смята, че хората над тридесет години не трябва да се любят.

— Така ли?

— Може би ще трябва да предложиш някакъв законопроект в сената?

И двамата се засмяха.

— Как е тези дни? — попита Лилиан.

— Кое?

— Сенатът.

— Както обикновено. Фулбрайт създава неприятности…

— Да, разбирам. — Лилиан отмести погледа си от него и се загледа в чаршафите. — Така ще е, докато продължава войната.

— Не можеш да се отървеш от неприятности, щом си се кандидатирал да те преизбират — каза Лафлин, като се отпусна на възглавницата. — С тези долни кулоарни интриганти, радетелите за мир…

— Как бих искала да свърши тази война — каза Лилиан.

— По дяволите, Лил — не се сдържа полуголият сенатор, поддръжник на десницата, — ще свърши само когато победим.

Лилиан сви рамене.

— Дано не е много късно.

— Много късно за какво? — нервно и заядливо попита Лафлин.

— Струва ми се, че всичко върви на лошо.

— За бога, да не искаш да кажеш, че войната е причина за това, което се случи с Луиза?…

— Не знам…

— Добре, как ще го обясниш? Къде е логическата връзка?

— Логическа връзка — няма.

Бил въздъхна раздразнено.

— Ти поне нямаш син — каза той.

— Е, твоят Бени следва.

— Да, но рано или късно ще трябва да отиде. Добре знаеш, че точно моят син не може да не отиде. А Бени няма да иска.

— Сигурна съм, че няма да иска.

— А и Джийни се тревожи.

— Мога да си представя какво й е.

Лилиан се понамръщи за момент — не обичаше да се споменава нито за единия, нито за другия от съпрузите, когато бяха в леглото. Знаеше, че и Бил не обича, и за да си върне, каза:

— Хенри също се тревожи.

— Той пък за какво се тревожи?

— За Луиза и Лаура… и изобщо.

— Е, какво, ние всички се тревожим изобщо.

— Станал е един особен напоследък. Дори не ми обърна внимание, като му казах, че идвам тук.

— Сигурно вече се е примирил.

— Сигурно…

Помълчаха в очакване неприятното чувство от споменаването на измамените съпрузи да мине.

— Е, по дяволите! — каза Бил, прегърна Лилиан и я целуна.

След това, чувствувайки, че едва ли ще продължат още да се любят, те се облякоха. Докато Бил закопчаваше ризата си, Лилиан се доближи до него, сложи сключените си ръце на рамото му и опря брадичката си на тях.

— Сигурен ли си, че все още ме харесваш?

— Разбира се.

— Дори след всички онези красиви секретарки?

Той се усмихна, тъй като беше сигурен, че тя не знае нищо, а само предполага.

— Дори след всички секретарки.

— Не мога без теб — каза тя. — Липсваш ми много от време на време. Сигурно това значи, че те обичам.

— Аз също. — Той затегна възела на връзката си.

— Кога ще се видим пак?

Бил се наведе и извади едно тефтерче от вътрешния джоб на сакото си, което беше метнал върху един стол.

— През ноември ще дойдем за онзи обед в Бостън! Нали и вие ще бъдете?

— Разбира се — отвърна Лилиан. — А ти може би смяташ да се лъхнем под масата след десерта?

Той се усмихна.

— Мисля да дойда един ден по-рано. Можем да се срещнем в хотела и да пийнем.

— И след това да се качим горе?

— И след това да се качим горе.