Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (46)

11

Нощта измина. Джейсън дойде отново в нормалното си състояние и заяви, че първият опит е минал успешно, че това е наистина едно освобождение, но видът му беше все така мрачен, както и преди. Безкрайните разговори с Нед продължиха и в края на седмицата той отиде при Луиза, която го чакаше в леглото, за да спят, и й предложи да прекара нощта с Нед.

Луиза се намръщи едва забележимо, стараейки се да потисне отвращението, което усети. Не смееше да разговаря свободно с мъжа си за чувствата, които я вълнуваха.

— Но аз не искам, Джейсън — каза тя бавно и тихо, понеже съзнаваше, че Нед може да ги чуе от другата страна на барикадата.

— Мисля — каза Джейсън, — мисля, че трябва да отидеш.

— Аз обичам теб.

— Виж какво — каза Джейсън и лицето му се изопна, като че ли между зъбите му беше попаднал пясък, — ще трябва да се отърсиш от това потискащо „аз — ти“, „ти — аз“! Много е противно! — Той помълча за миг. — Ние всички сме част от голямото… голямото… нещо. Трябва спокойно, леко и непринудено да се сливаме с него. Ти ме обичаш. Добре. Чудесно! Но това не е достатъчно. Ти трябва да обичаш и други хора — ето например Нед, който те желае. Ти знаеш, че той те желае. Той страда, защото те желае, тогава как можеш да му отказваш?…

— Джейсън — каза Луиза спокойно, но решително — Джейсън, в мен е твоето дете.

Напрегнатото лице на Джейсън се изкриви в гримаса.

— Моето дете? То не е мое, Луиза, защото аз нямам нищо мое. Аз стоя над това примитивно собственическо чувство. То е пагубно, Луиза. То е основата на всички беди — това отвратително собственическо… чувство. То е причината за изтребването на индианците. То е причината за Виетнам. Това да имаш, да си го пазиш и да не си го даваш. Ако имаш нещо — дай го! А ти имаш. Ти имаш тялото си. Даде го на мен. Нека сега Нед го притежава за известно време. Ти трябва да направиш това, трябва…

Джейсън произнесе последните си думи, като гледаше Луиза странно, право в очите.

— Не знам дали… бих могла, Джейсън — каза Луиза.

— Тогава махай се оттук, защото не мога да понасям… повече… хората… теб… всички, които не са се освободили от цялата тази уродливост и отрова…

Луиза не каза нищо. Беше се свила чак на другия край на матрака, почти на пода, и гледаше втренчено одеялата между нея и Джейсън, без да вдига поглед към мъжа си.

— Хайде — каза той. — Тръгвай! Махай се! Отивай там, откъдето си дошла!

Луиза се изправи. Беше по нощница.

— Отивай при баща си и майка си, и къщата им, и картините им, книгите им и всичките им там предмети…

Луиза се отдръпна в ъгъла, като се чудеше какво да прави. С широко отворени очи тя погледна куфара, който трябваше да опакова, мислено си представи празната им къща, след това самолети, летища, родителите й и накрая Джейсън — като един спомен… Тя отвори уста, за да каже нещо, но видя мъжа си да лежи свит, самовглъбен, отдаден на размишленията си, с намръщено лице. Луиза стисна устни и повече не продума. Обърна се и тръгна към другия край на стаята. Нед четеше в леглото си. Той погледна Луиза.

— Ето това вече е добре — каза той. — Много добре! — Хвана я за ръката и тя, отвратена, измръзнала и замаяна, коленичи на леглото до него.

— За теб сега е зима — прошепна Нед, като докосна китката на ръката й, — но през пролетта ти ще напъпиш, а през лятото ще разцъфтиш.

Той я съблече и просто я задуши с тежкото си тяло и непозната миризма. Дишането му беше силно, така че Джейсън не би могъл да не чуе как се учести. Луиза тихо извика в първия миг, но след това не издаде повече нито звук и се молеше и Нед да бъде тих — заради мъжа й.