Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Professor’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Хели (2011 г.)

Издание:

Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора

Английска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

История

  1. — Добавяне

11

Аксум, последният град, който посетиха в Етиопия, беше разположен на хълмисто плато сред граничещите с Еритрея планини. Интерес за туристите бяха праисторическите гробници и грозноватите, каменни колони с надписи, стърчащи към небето. Луиза скучаеше и се отегчаваше от разказа на баща си за древната църква, издигната върху основите на разрушената от еврейката Юдит съборна църква и по-късно (според преданието) построена от Савската царица. Младата американка виждаше в тези забележителности само безинтересни гробници, национални накити (в музея) и една модерна църква, построена от императора Хайле Селасие, която приличаше на Харвардския баскетболен стадион.

— И все пак не разбирам — каза тя на баща си — защо е трябвало да се хвърлят всичките тези пари за такава голяма църква в град скучен и малък като този, след като вече са имали една стара. Ти това ли имаше пред вид, като каза, че за хората културата е по-важна, отколкото прехраната им?

— Е, не точно това. Хората строят църкви, за да задоволяват религиозните, а не културните си потребности.

— Но ние не разглеждаме църквите от религиозна потребност, защото я нямаме.

— Да, така е. Но религиозното изкуство притежава и културна стойност, както и светското… както например Пикасо.

Докато обикаляха из улиците на Аксум, беше толкова горещо, че Хенри просто не можеше да мисли съсредоточено или поне така му се струваше. На Луиза обаче горещината като че ли не й пречеше да разсъждава — напротив.

— А у нас в Америка имаме ли културни ценности, татко? Пикасо не е американец, нали?

— Не е. Но и ние имаме много художници.

— Не ходим обаче да разглеждаме църкви.

— Не, но имаме образци на чудесна архитектура като например „Линкълн сентър“… Пък и културата не включва в себе си само естетиката. Включва и науката, а Харвард в края на краищата е прекрасен пример за този вид култура.

— Науката… да. — Гласът й звучеше скептично.

— Не намираш ли, че е важно?

— Би било важно, ако помага на хората…

— Помага, разбира се.

— Все пак не мислиш ли, че е по-добре хората по света първо да се нахранят, а след това да учат и да се просвещават и така нататък…

И всичко започна пак отначало. Луиза явно беше поразена от мизерията в Лалибела, но не по-малко беше поразена от спокойствието и равнодушието, с което баща й раздаваше дребните монети, и от отказа му да даде банкноти на просяците.

При други обстоятелства Луиза може би нямаше да забележи слабохарактерността на баща си — децата са склонни да приемат държането на родителите си, а не да го анализират — но фактът, че Хенри по някакви свои съображения престана да я глези, след като това бе продължило доста дълго време, и отново й наложи бащинския си авторитет, й даде в ръцете оръжие, с което да се бори за вече спечеленото от нея. Но колкото пъти се опитваше да употреби оръжието си, толкова пъти то все удряше в същата мека и незащитена плът. И така, тя продължи да задава въпроси, докато обиколиха Асмара, Кайро и Рим и когато се върнаха в Ню Йорк, на Хенри му беше дошло до гуша и той ядосано й го каза, а Луиза изпадна в онова особено състояние на човек, който открива, че е победил, но всъщност би предпочел да е победеният.