Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (18)

7

През следващите няколко години Хенри наистина писа речи за Лафлин и Бил спечели репутацията си на далновиден и ерудиран конгресмен до голяма степен благодарение на писанията на приятеля си. Двамата се допълваха много добре, тъй като Бил все повече се увличаше в политическата дейност и имаше все по-малко време или пък желание за размишления, докато интересът на Хенри към научната работа растеше, а риториката и тълпите започваха все повече да го отвращават. И все пак Хенри оставаше верен на обещанията си и вярваше, че никога няма да бъде „едно изображение върху сребърна монета, което винаги гледа назад“, според израза на Уендъл Филипс. И за да му е чиста съвестта, макар да се чувствуваше щастлив единствено в кабинета си или в библиотеката, той се срещаше от време на време с Бил Лафлин и неговите съветници и ги снабдяваше с подходящи цитати, исторически прецеденти и далечни прогнози.

Същевременно неговата научна кариера се развиваше също така бързо и успешно, както политическата кариера на приятеля му. През 1952 година Хенри замина за Принстън, където се роди второто му дете — пак момиченце. Там Хенри довърши и публикува два политически труда — една монография за Уендъл Филипс, озаглавена „Теория и агитация“, и едно обширно изследване върху „Немската традиция в политическата мисъл на Америка“. Второто му произведение беше плод на огромно старание и петгодишно проучване на сложните и оплетени идейни влияния, които сами по себе си трудно подлежаха на точно определение. Но солидната научна основа на произведението, както и анти хегелианската му насоченост, която беше посрещната много добре, спечелиха на автора не само безспорно признание като теоретик, но и лична слава. Започнаха да го считат за разобличител на антиамериканските идеи и един от малкото противници на комунизма, способни да подкопаят тази опасна идеология в самата й основа. Това беше всъщност една тенденция, която приписваха на неговата работа и която в действителност не съществуваше (грешка, произлизаща вероятно от широко известните му връзки с конгресмена Лафлин). Така че, препрочетена в 60-те години, „Немската традиция в политическата мисъл на Америка“ не представляваше нищо друго, освен един анализ — съпоставка между прагматическата английска и догматическата европейска политическа философия. Хенри обаче не опроверга политическото тълкуване на своя труд, а все повече и повече издигаше репутацията си с лекции и статии, славата му растеше и в 1960-а година той беше назначен за професор по теория на политиката в Харвардския университет.

По това време Хенри вече беше женен повече от десет години и в живота му, разбира се, бяха настъпили някои промени. Беше поостарял, жена му също, а Луиза и Лаура не бяха вече бебета, а деца. Съпрузите Хари и Лили бяха станали семейство Рътлидж — родители, дъщери, мебели, дрехи, сервизи, растяща колекция от картини и книги, одеяла, пешкири и ангорски котки. Хенри си беше все така слаб — имаше късмет, че организмът му без усилие изразходваше всички приети с храната калории. В лице той все още младееше, само че беше придобил едно съсредоточено изражение, което подхождаше на стила му на преподаване — на източното му произношение, на ироничния хумор и непринудено поднесената задълбоченост. Хенри беше любимец на студентите си и на няколкото млади дами, които посещаваше, минавайки през Ню Йорк.

Красив, обаятелен, интелигентен и богат, Хенри беше желан във всеки университетски кръг, а на Лилиан напълно подхождаше ролята на съпруга на такъв знаменит мъж — красива, със запазена след двете раждания фигура, благодарение на съвсем нищожни ограничения в хляба, картофите и захарта в кафето. Беше несъмнено безупречна съпруга и майка — домът й в Принстън бе отлично поддържан и през определени промеждутъци от време се изпълваше с колеги на мъжа й и съпругите им. Единственият упрек, който можеше да й се направи, беше относно прекалено хубавите й дрехи, които напомняха на преподавателите, че университетът е само едната страна от живота на семейство Рътлидж, че за тях съществуват също и Вашингтон, и Ню Йорк. Друго, което правеше впечатление на някои (както в Принстън, така и в Харвард), беше поршето, което Хенри Рътлидж караше — кола, която някак не съответствуваше на анти хегелианската насоченост на неговото „магнум опус^[1]“.

И освен това в Принстън се носеха слухове, че Хари Рътлидж е бил виждан в поршето със Сесили Драманд, съпруга на един от преподавателите на висшите курсове, по-често, отколкото благоприличието позволява. Тези, които го подозираха, се убедиха във верността на слуховете, като видяха разстроеното лице на младата, чернокоса, с розови бузи англичанка след заминаването на семейство Рътлидж за Кеймбридж.

Но в университетските среди не може без клюки, а и повечето от мъжете — ако бъдеха поразпитани по-подробно — биха признали, че просто завиждат на Хари, че Артър Драманд е един начумерен и скучен човек, който не излиза от лабораторията си и че какъв смисъл има да си звезда, ако не хвърлиш някоя и друга искра по небосклона.